Архитект Владимир Чакмаков, млад специалист с големи перспективи в кариерата, тръсна глава, все едно се мъчеше да се освободи от нестихващите в ушите му гласове. Чуваше думите на майка си по адрес на Валентина:
„Тая мърла, тая никаквица“.
И подшушването на баща му:
„Бива я, синко, ама не за почтена жена“.
И одеве, на път за болницата:
„Сега ще видиш каква сестричка котка нашия бебчо! Да бях двадесет години по-млад, а? Ха-ха-ха!!!“
— Махнете се — беззвучно прошепна той на гласовете. — Искам да видя своя… своя…
Така и не посмя да произнесе думата дори наум.
Детето го гледаше втренчено и насмешливо.
Нещо се скъса в отличника от гимназията и примерния студент от института. Той отстъпи, без да се опита да докосне бебето. Завъртя се на пети и под учудени погледи, сред стреснати възклицания, избяга през огледално проблясващия портал.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
… Оттатък, в къщошатрата, Странникът продължаваше напевно да разказва на племето своите истории. Редуваше новини със сказания, на които жителите на Селото пригласяха и свиреха.
Отначало обаче не потръгна добре. Според Пътника, Владетелките на Борея се мъчели да помирят кавгите във „Великоговорилня“ от „бахили“, които все пак пристигнали с гемиите на ветроездачите в Двореца-остров, ала не се получавало помирението, твърде силно се карали, пък и в Гилдиите (Радослав не бе уверен, че правилно е разбрал думата) имало вълнения, а онзи бахил, който пропъдил снежните духове (Разказвачът ги нарече „варвари-гризачи“), тръгнал да помирява с дружини ратни смутовете…
Фаморите не харесаха вестите, въпреки че изслушаха всичко казано много внимателно. Не поискаха подробности, а май и Разказвачът беше затруднен да ги даде. Тогава, за разведряване, пожелаха песни и легенди за „хубави“ времена. И като се заточиха едни идилии, бетер сапунки за слабонервни.
Но ТЯХ фаморите явно предпочитаха пред одевешното.
В атмосферата на общия унес Радослав успя да се измъкне навън през задната вратичка. В припрян тръс той стигна до външната ограда-стена, която подпираше непрекъснато ремонтирания Покрив на Селото. Там, в рова, по дъното на който се плискаше вода от близката рекичка, той с невъобразимо удовлетворение опразни болезнено вкоравения си от виното мехур.
Нощта бе студена и звездна. На юг-югозапад в небето светеше едната от луните. Наричаха я Малката вестителка — Клех Нзе, или поне така успяваше да възпроизведе името ѝ Дичо. През повечето време тя оставаше самотна на небосклона. И тъкмо по нея племето определяше цикъла си за спане и бодърстване, който съвпадаше с действителния изгрев на голямото слънце на всеки три райкови денонощия.
Това обстоятелство криеше някаква загадка, може би ключ към разбиране на повечето неща наоколо, но точно в момента Радослав не бе склонен да разсъждава над проблема. Малкият спътник над главата му тласна мислите в друга посока.
Останалите луни на Кашеп имаха видим период на обикаляне от петнайсет и половина местни денонощия и винаги се намираха на едно и също място една спрямо друга. Дичо прецени, че това би било възможно само ако и четирите спътника се движеха по една и съща орбита. Доколкото си спомняше, законите на небесната механика (специално онази прословута задача с трите тела и лагранжовите либрационни точки, за която имало частно решение) не забраняваха съществуването на стабилна система като Кашеп и спътниците му. Смущаващото се състоеше в това, че бе малко вероятно да се е образувала по естествен начин…
Изгряването на тройката спътници, докато дребната, жълтеникаво-бяла от лъчите на по-яркото слънце Клех Нзе слизаше все по-ниско на запад, бе впечатляващо и продължително представление. Млечнокакаовата, сияйносребриста в зенита си Вад Нзе — Средната вестителка, сякаш влачеше на твърд и много дълъг буксир следващата, а пък Шахар — Средната заднебесна земя — все едно изпълняваше роля на почетна стража. Дискът ѝ бе малко по-сив от Вад Нзе. Трите наведнъж едва се обхващаха с неподвижен взор, като очите неволно се насочваха първо към много по-големия спътник, а другите два трепкаха далеч отстрани, почти на границите на зрителното поле. Наистина, едрата луна в средата бе най-красивата. Тук я познаваха като Ишчел — Светът на дъгите.