В мрака откъм Гората животно или птица нададе бухащ крясък, неочакван и пронизителен, който стресна тъгата на Радослав. Той трепна и се огледа подозрително наоколо. Реши да обиколи и да провери пазачите, поставени по оградата.
Разбира се, нямаше ги. Всички безрезервно вярваха в мощта и силата му. Имаше ли смисъл да грабват тояги, щом си имаха собствен Змей-Закрилник!
Поклати глава. Безсмислено щеше да е да им се кара. Гледаха го като писано яйце, дадоха му двете си най-хубави момичета (поне да спеше с тях, дръвнико!) и, естествено, очакваха той да ги пази от всякакви беди.
— Насадих се — изграчи в тъмното Дичо и ядно плю под краката си. Похлопа се мрачно по корема. Все по-отчетливо закръглящото се шкембенце никак не му хареса.
„Ей, какво правя тук, а?! Някъде из този свят ме чака Верена, чака ме всичко онова, за което бленувам и мечтая, опитвам се да си го представя, нека и неясно и от мъгливо по-мъгливо, ееех…“
— Раасуау?…
Радослав вдигна глава. Присви очи и различи излъчващите топлина Пава и Мава. Усети безпокойството им, объркаността и нямащото граници обожание.
— Тук съм — глухо рече на български. Изпита досада и, преди да се овладее, си помисли за тях нещо жлъчно, нещо, което не би желал да повтори на глас.
Ефектът не се забави и миг.
Момичетата тихо изпискаха и се втурнаха с хълцане и ридания обратно. Дичо зарови пръсти в косата си и я заскуба.
Да, не бе в състояние да пропъди с телепатичен вик гигантски глиган, нито да го халоса по зурлата с юмрука на волята и мисълта си, обаче спокойно можеше да въздейства върху онези, които се настройваха сами към него. И въздействието имаше предимно разрушителен характер.
Колко пъти досега се беше сърдил на Мава и Пава! Тук външното сдържане не играеше никаква роля — те го усещаха, даже когато не насочваше мислите си към тях.
Егати, как са ме търпели… и търпят? Боже, слънчице! Вземай си поука, глупако, свиквай да стискаш зъби и наум, защото грубостта ти предизвиква съвсем физически рани!…
Представи си как сега лицата им муцунки пламтят, ударени с незримия пестник на отрицателните му емоции.
Първият път, когато се сопна на Мава, на фаморката ѝ потече кръв от нослето. И сега Радослав се разтрепери от спомена и отново закри лице с шепи. Въздъхна и зачака. Нямаше смисъл нарочно да ги вика да се върнат. Те не можеха да го оставят сам за повече от няколко минути.
Когато момичетата се появиха, „змеят“ ги гледаше засрамено. Искаше да им каже колко тъпо се чувства, но така, че да не ги обиди, да не ги нарани, но и да заплаче, да крещи, да…
Фаморките нежно го уловиха за ръцете и го поведоха, мили и покорни, него, примирения безпътник, към топлината и светлината на змейовата къща.
Дичо гледаше белеещите си боси крака, впримчен в упованието на Селото, че докато е с тях, нищо лошо не може им се случи.
Колко сковаваща е чуждата надежда!…
Само един не бе повярвал — шаманът. Но нямаше доказателства, че съществото с люспи не е дракон. И накрая, посрамен, посивяващият фамор се оттегли, отиде някъде. В друго Село навярно.
Прокуден от самозвания натрапник.
Трябваше да говори с него, ах, трябваше… А сега — търси го там — не знам къде…
Ще го намеря!
Укрепналата крачка на змея зарадва Мава и Пава.
Те винаги се радваха, когато техният Господар не биваше тъжен.
Пътникът-Разказвач приключи песните си, голямата факла вече пушеше, затова и гостите тръгнаха. Господарят Раасуау всекиго изпрати до прага, сбогува се и с Разказвача — както винаги по смешния си начин, бъркайки наниза от приетите за случая слова.
На Мава и Пава не им е смешно. Змеят знае какво прави. Ето, иска нещо да попита Разказвача… ала е разсеян и се отказва. Змеят има право, трябва само да помислиш и ще видиш, че когато пита, не пита току-така. А когато реши да премълчи, това също е мъдро.
Заради умореното си гърло Разказвачът шепне, но почтително отговаря, защото знае тези неща и не се мръщи, че змеят малко е нарушил традициите.
По обичая Пътникът споделя накъде ще поеме нататък. Пава преразказва:
„Към пристанище борейско, що е яхнало устието на река голяма, тръгвам аз. Шарканите ни призовават на събор, там имат нещо да ни кажат!“
Змеят Раасуау трепва изненадан. Нима наистина е слисан? От какво? Не, невярно изпитва Разказвача. Змеят има право на това.
— Къде е това пристанище? Попитай го, Мава.
Момичето послушно изпълнява поисканото. И сетне другата змейска съпруга предава думите на Разказвача така, че змеят да ги разбере (той винаги разбира, но така е пожелал — да му го повтарят):