„От Селото ти, към гостите тъй драго, ще тръгна аз в посоката, на Изда Стож обратна, и с крачка леко ще кривна към залез. За няма и един колокотъл, три ръце сола сиреч, ще пристигна.“
Този път не само по лицето на змея, но и от мислите му нищо не може да се разбере. Залостил ги е, не се усещат вън от главата и сърцето му. Той си знае защо. Мълчи, разглежда колана на Разказвача, който търпеливо чака Пазителят на Селото да го освободи.
Пътниците-Разказвачи са възпитани и тачат обичаите.
Ето, Господарят Раасуау кимва, благодари и пожелава приятен сън на Пътника, който сега ще си почине, но едва небето почервенее от пробуждащия се Янкул, ще продължи да обикаля и скита по белия свят, за да носи храна за ушите на любознателните.
А после — о, радост! — змеят прегръща двете момичета, прошепва им нещо на своя си език, нещо много хубаво навярно, след което ги отпраща да спят в тяхната част на Къщата, дори идва и грижовно ги завива с тревни рогозки…
Пава и Мава не затвориха очи. Мълчаливо и тайно гледаха своя господар, как обикаля назад-напред, въздиша, клати глава и мърмори странни нечувани думи. После седна, извади от торбата си един от своите чудновати предмети, с които бе дошъл в Селото. Заби нос в онова, което наричаше тетарадака, и продължително време украсяваше вътрешните ѝ страни с еднообразни ивици смешни ситни завъртулки.
Когато той си легна, Мава и Пава безшумно станаха и отидоха при него. Той се остави да го разтрият. Единствената фаморска техника за масаж приличаше на месене на питка, но отпускаше превъзходно.
Така под ръцете им Раасуау заспа. Момичетата легнаха от двете му страни, прегърнаха го да му е топло и също скоро се унесоха, привикнали към загадъчните образи, които техният змей излъчваше, докато спи.
Тази нощ не се стреснаха от това, че той плаче в съня си.
► Земя, светът на хората, минало време:
Малкият не пропускаше нито една болест, редяха се като на парад: рецидив на бебешка жълтеница, поради което заподозряха вродена непроходимост на чернодробните жлъчни пътища; настинки; упорити симптоми на млечница, въпреки всички взети мерки против гъбички по лигавицата на устата, но вероятно провокирани от антибиотиците… Педиатри от цяла София го познаваха. При все това имаше постоянен добър апетит и непрекъснато наддаваше… но растеше в нещо безформено, едро, по-скоро сковано, отколкото игриво.
Редовните прегледи изявиха една аномалия — според лекарите напълно безопасна за развитието на момченцето — декстрокардия. Иначе казано, сърцето му се намираше отдясно. То, по принцип, като явление, било съпроводено с аритмии, слабост на сърдечния мускул, но в случая се оказало просто изненадващо здраво… ама вие го пазете все пак, нека не се натоварва много.
Подир тази страшна, необяснима по смисъл вест, Валентина откри в червеникаво-кестенявата си коса бели косми и оттогава почна редовно да употребява къна.
Болнавостта на сина ѝ сякаш бе наказание свише, затова майката не слушаше докторите, които я уверяваха, че никакви други нередности във вътрешните органи не се наблюдават, а и сама по себе си декстрокардията на Иван, специално в неговия случай, била практически безвредна особеност поради рядко хармоничното напасване на дясно разположеното сърце с белите дробове. Но Валентина се измъчваше, в мислите ѝ постоянно отекваше думата „урод“. А имунизациите сякаш нямаха никакъв ефект и момчето все боледуваше — морбили, паротит, рубеола….
Докато на третата си година внезапно престана. Повече не го чуха да кихне или кашля. Единствено странни и необясними обриви, които педиатрите наричаха алергии, периодично го караха да оклюмва. Иначе тичаше като бесен, намираше се в постоянно и хаотично движение; свъсил вежди и стиснал устнички, той можеше да обикаля стаята в кръг с часове, ако навън времето бе лошо или когато майка му нямаше свободна минутка да го изведе. Докарваше я до полуда с този си навик, тя му крещеше, той не ѝ обръщаше внимание. Тя не издържаше и го пердашеше, а той без гък я гледаше с неразгадаемите си очи.
Може би заради недоволството и страха ѝ той стана флегматичен и престана да бъде малка вихрушка в къщата. Валентина гузно го глезеше, сетне се плашеше, накрая го нахокваше — доста едро за възрастта си дете, инертно като буца, мълчаливо и сякаш тъповато.
Той не се опитваше да гука или да издава някакви звуци от времето, когато навърши годинка и половина, камо ли да прави опити да говори. Само понякога избухваше в дрезгав безпричинен смях или хленчеше без сълзи, когато бе недоволен от нещо.