Валентина се отчайваше от мълчанието на сина си, наричаше го идиотче, отказваше да му даде това или онова, докато малкият поне не опита да проговори.
— Няма да те обичам повече, ако мълчиш, дебил такъв! — викаше тя, ужасявайки се от собствените си думи. — Вафла ли искаш? Кажи „ва-фла“. „Ва-фла“. Ах ти, инат проклет! Характер ще показваш! Ще слушаш мен, ясно ли ти е!? Ще се подчиняваш!! Пак мълчиш!!? Марш веднага в ъгъла!!! Не ми трябваш такъв!!! Бащелкьо!
Ала обратно на това, което казваше тя, в лицето му все по-смътно и отдалечено се долавяше прилика с таткото. Точно една седмица след появата на бебето у дома, през която стените на апартамента кънтяха от рева му, сякаш детето огласяваше правата си… бащата нелепо загина. Случило се, докато наблюдавал осъществяването на първия си, изцяло негов строеж, който, макар и под шапката на високопоставени титуляри, трябваше да стане бляскав дебют към върховете на кариерата и утвърждаването на семейството в едно общество с влияние и привилегии, власт и средства. Владимир се заплеснал и попаднал под стрела на кран.
Със смъртта му рухнаха всички надежди на неговата рода, вече безсилна да изстисква ползи от минали заслуги. И без тях имаше достатъчно други нахални потомци на активни борци против фашизма и капитализма. Затова мъката им бе така голяма. Някак съвсем между другото се сетиха за Валентина и детето, и то когато жената грабна момченцето и напусна дома, в който траурът сякаш възнамеряваше да продължи вечно. Изтръгнала се от еснафската атмосфера на западащите дребни величия, Валентина съвсем физически почувства как гърлото ѝ се отпушва, доскоро задръстено от вдишван с месеци тавански прах.
Сега живееха под наем в полите на Витоша и градът се разстилаше под тях, подобен на макет върху проектантска маса, уютен, безопасен и почти красив.
Момчето навърши четири години, ала продължи да мълчи. Нещо повече — рядко показваше, че разбира какво му се говори.
— Докторите ми казват, че всичко му е наред, но защо тогава не приказва? Нищо не чувам от него, освен хленч или рев. Застане така, че да напомни какво желае, и стои като пукал, докато не получи исканото. И знаеш ли колко е упорит! Едно е хубаво, бързо свикна с гърнето… Но пък е толкова лаком! Виж го! — оплакваше се майка му на хазайката, която за щастие работеше в родилен дом. — Само знае да яде, да спи и да обикаля стаята като гламав. Книжките с картинки не го интересуват, играчките… докато не ги потурчи. Всичко чупи, което може да бъде счупено. Все едно ги купувам вече на парчета… — редеше горчивината си младата жена, рано състарена от вдовството си и последвалите преживелици, довели я до стая в селска къща. Вярно, строена за луксозна вила. Вярно, с чуден изглед и просторен двор. Но все пак не е апартамент с удобства. Е, слава Богу, има добри хора…
Хазайката бе връстница на наемателката си. Казваше се Джери Янелска, макар да не криеше, че малкото ѝ име по паспорт е Гюргя. Тя слушаше вайкането на Валентина и хвърляше укоряващ зелен поглед към малкия, който при нейното появяване неизменно се свиваше под масата в ъгъла. От всички лели и какички само нея той зачиташе по този странен начин. Седеше тих като мишка и святкаше с очички изпод ресните на покривката.
Посещенията, уж за да прибере наема, завършваха с това, че елегантната Джери, която обичаше да експериментира с грим, прически и тоалети, обикновено вземаше само част от парите, а за сметка на това винаги носеше армагани — било екзотични плодове, смядовски подкови, грамофонни плочи на Бийтълс, модни списания — не само мисленото за гедерманско „Прамо“, но и западни, — както и други подаръци, сред които и различни чешити плат. От тях младата вдовица шиеше рокли и други парцалки за познати на сестра Янелска, като после винаги се изумяваше колко щедро възнаграждаваха труда ѝ капризните и превзети дамички. Още повече, подхвърляше ѝ хазайката, че известни суми от заплащането отивали в сметка на наема, за ток, за майстора, дето поправи преди месец комина и оградата, за кюмурджията, за баба Герга комшийката, която държеше крава и която комай също имаше някаква стойност в очите на малкия Иванчо…
— Вземане-даване с паралии имам, Валентинче — обясняваше Янелска. — Това е страничната екстра да си съпруга на млад хирург в правителствена болница, а смея да твърдя, че той е от най-добрите специалисти по АГ в страната. Положението му създава интересна среда за общуване… Не ги мисли — дават ли, прибирай! Пък и работата ти го заслужава. Къде другаде ще намерят такива златни ръце като твоите, а? Ами ти — обърна се внезапно към Иванчо, — няма ли да се разбърбориш вече, калпазанчо?