— Не шъм калпажаншо — избуча момченцето с гърлено-дрезгав глас.
Мама Валентина припадна от изненада.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
В ранни зори Радослав се застяга за път. Имаше цял ден ходене на север, до брега на морето, където се беше усамотил старият шаман на племето. Държа се много мило към Мава и Пава, но остана непреклонен.
— Оставате тук, за да ме замествате, сладурчета — рече им с усмивка.
В Селото важеше принципът на възрастовото старшинство, ала Дичо не се съмняваше, че „змейската“ му воля ще бъде изпълнена и докато го няма, Мава и Пава ще се окажат „най-старите“ в племето. Не се опасяваше, че момичетата нещо ще сгафят. Фаморите наистина умееха да се погаждат помежду си. Така например Радослав никога не беше забелязвал по-стари да се карат пред по-млади, а младите, въпреки немирния си нрав, също избягваха разправии пред по-възрастните. Ако се случеше кавга, дори най-буйните предпочитаха да повикат някой по-възрастен за съдия, отколкото да стигнат до юмручен бой. Кой ги знае как успяваха да се владеят. Може би просто им липсваше същинска злоба? Или като животните инстинктивно реагираха на приеманата от противника покорна поза и агресивността им блокираше? Водени пак от инстинкт, реагираха и на авторитетната осанка на възрастните и старейшините. На посредническото решение кой е прав, кой е крив се подчиняваха безпрекословно. И, най-простодушно, забравяха спречкването тутакси щом „съдът“ приключеше.
По неясен за Радослав начин старейшините се избираха от трите селски „съсловия“. Първата категория бяха семейните. Брачните съжителства рядко се ограничаваха до двойки, най-често представляваха групи от двама-трима мъже и три-четири жени. Ергените, които понякога образуваха нетрайни двойки, тройки и квартети, имаха само един водач, който носеше титлата Домакин на Самотната къща. Подрастващите спазваха нарежданията на най-авторитетния в очите им юноша, съответно девойка. Младите и децата бяха глезени от цялото племе, но не чак всичко им се позволяваше, те се подчиняваха на някакви незнайни табута, едното от които, за изненада на Дичо, беше да не се доближават до „змея“. Мава и Пава много мъгляво му обясниха смисъла на тази забрана и той се примири, без да е разбрал с какво би могъл да навреди на „съдбата на малчовците“. Избягваха да се мяркат пред младия мъж и фаморките в напреднала бременност. Така че Закрилникът на Селото гледаше отдалеч играещите хлапета, които живееха в отделни колиби под общия Покрив на Селото. От семейните жилища често долитаха звуци, издаващи присъствието на съвсем малки, непроходили дечица — тях змеят не трябваше да зърва дори. Радослав престана да любопитства, но не спря да се чуди на тези обичаи. Отначало ги мислеше за религиозни правила, но освен черепите на починалите нямаше никакви други идоли, нито пък редовно изпълнявани култови обреди. В ясно време с песни посрещаха и изпращаха слънцето Райко — и толкоз.
Добре че същите тези обичаи не му налагаха на практика никакви ограничения. Номинално той играеше ролята и на върховен арбитър при разногласие сред старейшините, но досега, слава на слънцата, не му се беше налагало да посредничи. Ако се случеше нещо такова, надяваше се, че неговите „съпруги“ ще му помогнат. Ето и сега той имаше пълното право да остави момичетата да го „заместват“, без това да е в разрез с традициите. Нямаше нужда и да дава обяснения за постъпките и решенията си.
Въпреки това Дичо посвети момичетата в целта на пътуването си и едва тогава те спряха да го гледат жално. Като че ли даже останаха доволни от решението му да се сдобри с магьосника.
Тръгна рано, още преди Селото да се е пробудило. Между колибите щъкаха само чудноватите двукраки гущерчета, които заради късата си перушина напомняха на зъбати кокошки. Трудно бе да се каже дали са питомни, защото фаморите май не отглеждаха нарочно животни, а суетливите и шумни създания се мотаеха от гората в селото и обратно когато им скимне. Най-голямата полза от тях беше, че забавляваха децата и пощеха козинката им с тънките си човкообразни муцунки, а когато се сбиеха заради нещо, врявата от боричкането им караше възрастните да се превиват от смях.
В просветляващото небе с теменужен оттенък гаснеха по-слабите звезди, пурпурни тонове се плъзгаха по размазаните от висок вятър облаци. Над източните хребети висеше бледо оранжево зарево. В средата на тази малка зора Янкул вече подаваше горното резенче от червения си диск. В самата Гора бе тихо. Дървета, храсталаци и увивни растения искряха през тънка мъгла с бели кристалчета скреж. Светлината на Малкото слънце придаваше мрачен вид на околностите.