— Стопли виното — каза той на жената зад него.
Каза го на развален холандски — „verwarm wijn“ бяха думите му, — и продължи да гледа през прозореца, докато жената разпали оскъдния огън от торф, горящ в печката, и сложи отгоре калаената кана. Взе я от масата, където Копонс, Мендиета и другите дояждаха къшеите хляб и вареното зеле. Всичко тънеше в мръсотия, стената и тавана бяха на петна от саждите на печката, а миризмата на телата, затворени между четирите стени на къщата, примесена с влагата, просмукваща се през гредите и керемидите, бе толкова тежка, че можеше да се реже с камите и шпагите, разхвърляни навред заедно с аркебузите, кожените елеци, връхните наметки и нечистите дрехи. Миришеше на казарма, на зима и на бедност. Миришеше на войници и на Фландрия.
Сивкавата светлина от прозореца подчертаваше белезите и хлътналите места по небръснатото лице на Диего Алатристе, под мустаците, като правеше застиналия му поглед още по-студен. Беше по риза, с разкопчана връхна дреха, наметната на раменете. Два дълги фитила за аркебузи, навити под коленете, придържаха кърпените му кожени чизми. Без да помръдва от прозореца, той видя как капитан Брагадо слезе от коня, блъсна вратата и после, изтръсквайки водата от шапката и плаща си, влезе с няколко сочни ругатни, проклинайки дъжда, калта и цяла Фландрия.
— Продължете да се храните, моля — рече той. — Щом имате с какво.
Войниците, които бяха понечили да станат, продължиха с постното си меню. А Брагадо, чиито дрехи бяха започнали да миришат с приближаването му към печката, прие без превземки малко корав хляб и гаванката с остатъци от зеле, която му подаде Мендиета. Сетне се вгледа внимателно в жената, докато вземаше каничката с топло вино, която тя сложи в ръцете му. След като постопли пръстите си на топлия метал, той отпи няколко малки глътки, поглеждайки крадешком към мъжа, все още стоящ край прозореца.
— Да му се не види, капитан Алатристе — отбеляза след малко той, — май добре сте се устроили тук.
Звучеше странно истинският капитан на взвода да назовава така непринудено Диего Алатристе „капитан“. Това доказва до каква степен последният и прозвището му бяха познати на всички и зачитани от висшестоящите. Кармело Брагадо беше проговорил, впивайки жадно очи в жената — тридесет и няколкогодишна фламандка, руса като почти всички в онази страна. Не беше красавица, ръцете й бяха зачервени от работа, зъбите — неравни, но имаше бяла кожа, широки бедра под престилката и щедра гръд, изпъваща докрай корсажа й. Беше от жените, които рисуваше Петер Паул Рубенс в онази епоха. С две думи, имаше вид на добре гледана гъска, както обикновено изглеждат фламандските селянки на зряла възраст. И всичко това — както самият капитан Брагадо и най-простият новобранец можеха да отгатнат от пръв поглед по начина, по който тя и Диего Алатристе се правеха, че не се забелязват пред другите, — бе само в ущърб на съпруга й, заможен петдесетгодишен фламандски селянин с кисела физиономия. Той обикаляше наоколо, мъчейки се да угоди на тия мрачни и страховити чужденци, които ненавиждаше от дъното на душата си, но които злата участ му беше изпратила като приносители на настанителна заповед. На този съпруг не му оставаше друго, освен да преглъща гнева и яда си, докато всяка нощ усеща как жена му се измъква тихо от леглото, а после слушаше стенанията им, едва заглушавани от скърцането на сламеника от царевична шума, където спеше Алатристе. Защо се получаваше така си остана лична тайна на съпрузите. При всички случаи фламандецът получаваше в замяна някои облаги: къщата, стопанството и главата му бяха невредими, което не можеше да се каже за всички домове с настанени в тях испанци. Този селяк можеше да е рогоносец, но все пак жена му си имаше работа с един, и то свестен испанец, а не с неколцина и насила. В крайна сметка във Фландрия, като навсякъде другаде по време на война, който трудно се утешава, значи много му придиря: а най-голямата утеха винаги и почти за всеки е оцеляването. Онзи съпруг беше най-малкото жив съпруг.
— Нося заповеди — каза офицерът. — Един бърз набег по пътя за Хеертруд Берген. Без много кръв… Само за да вземем „език“ от неприятеля.
— А пленници?
— Двама-трима ще ни дойдат добре. По всичко личи, че според нашия генерал Спинола холандците се готвят да се притекат на помощ на Бреда с лодки, като се възползват от покачилите се от дъждовете води… Добре е хората да навлязат една левга навътре и да проверят тая работа. Тихомълком, без шум. Тайно поръчение.
Дали тихомълком или с биене на барабан, една левга под този дъжд из потъналите в кал пътища не беше шега работа. Ала нито един от присъстващите мъже не беше изненадан. Всички знаеха, че същият този дъжд задържа холандците в колибите и окопите им, така че те щяха да спят като младенци, докато шепата испанци се промъкват под носа им.