Нямаше насилие над жените, поне командването на го допускаше. Не се допускаше и прекомерното пиене, което често, дори при най-дисциплинираните войници, води до първото. Заповедите по тези въпроси бяха категорични като острие на толедска сабя, защото нашият главнокомандващ, генерал дон Амбросио Спинола, не желаеше да настройва допълнително срещу себе си местното население, на което и без това му идваше предостатъчно да го колят и грабят, та да изнасилват и жените му. Тъй че в навечерието на щурма, за да тури нещата по местата им и понеже винаги е за предпочитане да се вземат предварително мерки, а не после да се пита „кой прав, кой крив“, бяха обесени два–трима войника, склонни към издевателства над нежния пол и уличени в престъпления. Разбира се, никое знаме и никоя войска не е съвършена. Дори в тази на Христос, макар и набирана по негов вкус, е имало един, който го е предал, друг, който се е отрекъл от него и трети, който не му е повярвал. Истината е, че в Оудкерк предохранителните наказателни действия се оказваха чудодейни. И като изключим някой и друг изолиран случай на насилие — на следващия ден имаше друга военнополева екзекуция на място, неизбежна, щом има победители, опиянени от възможността да грабят, — то честта на фламандките, каквато и да беше тази чест, остана непокътната. За момента.
Кметството гореше до върха на ветропоказателя. Вървяхме с Хайме Кореас, и двамата много доволни, че сме отървали кожата при градската порта и че сме изпълнили удовлетворително за всички, само не и за холандците, разбира се, поверената ни мисия. След битката си бях взел обратно дисагите, просмукани от прясната кръв на холандеца с русите мустаци, и ги бяхме натъпкали с всички ценни предмети, до които бяхме успели да се доберем: сребърни прибори, няколко жълтици, синджир, смъкнат от трупа на един буржоа и две-три нови, красиви калаени кани. Моят другар се перчеше с островръх шлем с пера, принадлежал на един англичанин, който вече нямаше глава, на която да го сложи. А аз се кипрех с хубава връхна дреха от червено кадифе, обшита със сребро, намерена в една изоставена къща, която бяхме преровили по наш си вкус. Хайме беше носач като мен, сиреч помощник или оръженосец; заедно бяхме преминали през достатъчно мъки и неволи, за да се смятаме за добри другари. Плячката и успехът на приключението при подвижния мост, което нашият славен капитан дон Кармело Брагадо беше обещал да компенсира, ако всичко приключеше щастливо, утешаваха Хайме за маскирането му като млада селянка. За последното бяхме хвърляли жребий и той още се срамуваше от участта си. Що се отнася до мен, на този етап от фламандската си одисея вече бях решил, когато навърша необходимата възраст, да стана войник, и всичко наоколо ме хвърляше в състояние, подобно на шемет, на младежко опиянение с дъх на барут, слава, въодушевление и приключение. Ето как, да му се не види, изглежда войната, когато годините ти са точно толкова, колкото реда има в един сонет, а богиня Фортуна те кара да бъдеш не жертва — Фландрия не беше нито моя родина, нито фламандците бяха моят народ, — а очевидец. А понякога и палач. Но в друг случай вече съм ви казвал, че това бяха години, когато животът, дори собственият, струваше по-малко от стоманата, с която се отнемаше. Трудни и жестоки времена. Сурови времена.
Та разправях ви, че бяхме стигнали до площада при кметството и там поостанахме, зашеметени от гледката на пожара и труповете на англичаните — повечето бяха руси или рижи и луничави, голи, струпани край вратите. От време на време се разминавахме с испанци, натоварени с плячка, или групички потресени холандци, които гледаха от покритите входове към площада. Те стояха там, свити като стадо овце под зорките очи на нашите въоръжени до зъби другари. Отидохме да им хвърлим един поглед. Имаше жени, старци, деца и неколцина мъже. Спомням си един младеж на наша възраст, който ни гледаше едновременно мрачно и с любопитство, а също и жени с бледи лица, с широко отворени очи под белите забрадки и русите плитки. Очите им бяха светли и те наблюдаваха със страх смуглите войници с обветрени лица, по-ниски от техните фламандци, но с буйни мустаци, гъсти бради и яки крака, кръстосващи наоколо с мускети на рамо и шпаги в ръце, целите в кожа и метал, потънали в мръсотия, кръв, кал от дигата и барутен прах. Никога няма да забравя начина, по който ни гледаха нас, испанците, там в Оудкерк, както и на много други места; смесицата от чувства, от омраза и страх, когато ни виждаха да влизаме в градовете им, да минаваме в боен ред покрай къщите им, потънали в прахта от пътищата, със стърчащи отвсякъде оръжия и облечени в дрипи, смълчани, но по-опасни, отколкото ако надавахме викове. Горди дори в окаяността си, като във „Войнишката песен“ на Бартоломе Торес Нааро: