— Заповядайте, ваша милост, сеньор Балбоа — каза Диего Веласкес.
Пребиваването в Италия, животът в двора и благоразположението на нашия крал дон Фелипе Четвърти бяха изличили до голяма степен севилския му акцент — в сравнение с деня, когато го бях видял за първи път, преди около единадесет-дванадесет години, на стълбите пред „Сан Фелипе“. Сега той чистеше много старателно някакви четки с чисто парче плат, а после ги подреждаше на масата. Носеше широка черна дреха, изпоцапана с петна от боя, косата му беше рошава, мустаците — непригладени, както и козята брадичка. Любимият художник на нашия монарх никога не привеждаше облеклото си в ред, преди да е превалила сутринта. Тогава прекъсваше работата, за да си почине малко и да стопли стомаха си, след като се бе трудил няколко часа, започвайки с първата ясна дневна светлина. Никой от близките му не се осмеляваше да го притеснява преди тази почивка в средата на сутринта. После продължаваше още малко, до следобед, когато хапваше нещо леко. Сетне, ако не го чакаха задачи, свързани с длъжността му в двореца или други важни ангажименти, той се разхождаше край „Сан Фелипе“, по Пласа Майор или по Прадо, често в компанията на дон Франсиско де Кеведо, Алонсо Кано и други приятели, ученици и познати.
Оставих плаща, ръкавиците и шапката си на малко столче и отидох при гърнето с бульона. Сипах си един черпак в гледжосана пръстена купа и сгрявах с нея ръцете си, докато отпивах на малки глътки.
— Как върви работата с двореца? — попитах аз.
— Бавно.
Двамата се разсмяхме на старата шега. По онова време на Веласкес бе възложена тежката задача да осигури живописната украса на залите в новия кралски дворец „Буен Ретиро“. Това и други благоволения му бяха оказани лично от краля и той беше извънредно щастлив от тях. Но е вярно и че се оплакваше, че те му отнемат пространство и спокойствие, за да работи, както желае. Затова наскоро беше отстъпил длъжността на придворен камерхер на Хуан Баутиста дел Масо и се беше задоволил с честта да бъде почетен помощник към кралския гардероб, което не налагаше особени ангажименти.
— Как е капитан Алатристе? — поинтересува се художникът.
— Добре е. Изпраща ви поздрави… Отиде на улица „Франкос“ с дон Франсиско де Кеведо и капитан Контрерас, да посети Лопе.
— А как се чувства нашият Феникс34?
— Зле. Бягството на дъщеря му Антонита с Кристобал Тенорио е много тежък удар… Още не го е превъзмогнал.
— Трябва да намеря свободно време и да отида да го видя… Много ли е зле?
— Всички се страхуват, че няма да изкара зимата.
— Жалко.
Отпих още няколко глътки. Бульонът пареше, но възвръщаше към живот.
— Изглежда, че ще има война с Ришельо — вметна Веласкес.
— Така разправят и при „Сан Фелипе“.
Отидох да оставя паницата на масата и пътьом се спрях пред една завършена картина, поставена на статив, на която липсваше единствено лаковото покритие. Анхелика де Алкесар изглеждаше прекрасна на платното. Беше облечена в бяла атлазена рокля с позлатени илици, украсена с дребни перли, мантиля от брюкселска дантела падаше върху раменете й. Знаех, че е дантелата е брюкселска, защото аз й я бях подарил. Сините й очи гледаха внимателно и иронично, изглеждаха така, сякаш следяха всяко мое движение, както всъщност правиха невъзмутимо в продължение на целия ми живот. Фактът, че я виждах там, ме накара да се усмихна. Само преди няколко часа се бях разделил с нея, излизайки на улицата, загърнат в плаща си, за да се защитя от мразовития утринен студ, с ръка на ръкохватката на шпагата, в случай, че ме причакваха наемните убийци на чичо й. Още пазех сладкото й ухание по пръстите, устата и кожата си. Тялото ми носеше вече зарасналия белег от нейната кама, паметта ми — спомена за нейните думи на любов и на омраза, искрени и смъртоносни, както едните, така и другите.
— Намерих ви — казах на Веласкес — скица на шпагата на маркиз Де лос Балбасес… Един стар приятел я е виждал много пъти и си я спомня доста добре.