— Добре — каза той. — Никога досега не съм те забърквал в тези работи и не ми се иска да започвам сега. Знаеш какво искам да кажа.
— Да — каза Кевин и си помисли: „Искам да кажа, че знам точно за какво говориш.“
— Майка ти не знае нищо за това.
— Няма да й кажа.
— Не казвай това — каза остро баща му. — Не тръгвай по този път, защото той може да не свърши никога.
— Но ти каза, че никога…
— Че никога не съм й казвал — каза баща му, намери най-накрая якето си и го навлече. — Тя никога не е питала и аз никога не съм й казвал. Щом никога не те питат, никога не ти се налага да казваш. Това звучи ли ти като глупаво обяснение?
— Да — каза Кевин. — Да ти кажа право, да.
— Добре — каза господин Деливън. — Добре… но така правим всички. Ако този въпрос се повдигне — ние трябва да кажем. Ако не — не трябва. Просто това е начинът, по който се правят нещата в света на възрастните. Звучи кофти, предполагам, и понякога наистина е кофти, но така правим. Можеш ли да го приемеш?
— Да, сигурно.
— Добре. Да вървим.
Тръгнаха през двора един до друг, вдигнаха в движение циповете на якетата си. Вятърът си играеше с косата по слепоочията на Джон Деливън и Кевин за пръв път забеляза — с неприятна изненада, — че те са започнали да побеляват.
— Не е нещо кой знае колко интересно — каза господин Деливън. Като че ли говореше на себе си. — При Пап Мерил никога няма интересни неща. Той не е от хората, с които стават интересни неща, ако разбираш какво искам да кажа.
Кевин кимна.
— Той е доста богат човек, разбираш ли, но причината не е в онзи негов магазин за боклуци. Той се явява нещо като Шейлок3 на Касъл Рок.
— Като кого?
— Няма значение. Рано или късно ще прочетеш пиесата, ако образованието не е пропаднало окончателно. Той дава на заем пари с лихви, които са по-високи, отколкото позволява законът.
— Защо хората взимат на заем от него? — попита Кевин, докато вървяха към центъра на града под дърветата, чиито червени, морави и златни листа бавно окапваха.
— Защото — каза кисело господин Деливън — не могат да вземат на заем отникъде другаде.
— Искаш да кажеш, че не им дават кредит?
— Нещо подобно.
— Но ние… ти…
— Да. Сега сме добре. Но не сме били винаги добре. Отначало, когато се оженихме с майка ти, бяхме всичко друго, но не и добре.
За известно време господин Деливън отново замълча и Кевин не прекъсна мълчанието му.
— Е, имаше един човек, който една година много се гордееше със „Селтикс“ — каза баща му. Гледаше надолу, в краката си, като че ли го беше страх да не стъпи в дупка. — Те бяха се класирали за финалите срещу „Севънти сиксърс“ от Филаделфия. Те — „Селтикс“, бяха фаворити в предвижданията, но с много малко за разлика от обикновено. Аз имах чувството, че „Севънти сиксърс“ ще победят, че това е тяхна година.
Погледна бързо към сина си — почти крадешком, както крадец взима малък, но ценен предмет и го мушва в палтото си, а после отново се загледа в дупките по тротоара. Сега вървяха по „Касъл Хил“ към единствения светофар в града, на пресечката с долната част на Главната улица и улица „Уотърмил“. След кръстовището през потока Касъл Стрийм минаваше мост, който местните хора наричаха Тенекиения мост. Парапетът му разделяше дълбокото синьо есенно небе на правилни геометрични форми.
— Мисля, че това е чувството — тази особена увереност, която заразява бедните души, които губят банковите си спестявания, къщите си, колите си, дори дрехите си, когато застават в казиното и до масите за игра на покер. Чувството, че си получил телеграма от Господа. Аз го изпитах само веднъж и благодаря на Бога за това. По онова време се хващах на приятелски басове с разни хора — мисля, че най-много на по пет долара, а обикновено беше на нещо много по-малко — просто нещо символично, четвърт долар или пакет цигари например.
Този път Кевин хвърли поглед крадешком, само че господин Деливън го улови, въпреки че търсеше дупки в тротоара.
— Да, по това време и пушех. Сега не пуша и не се хващам на басове. След последния път — не. Онзи последен път ме излекува. Тогава майка ти и аз бяхме женени само от две години. Ти още не беше роден. Работех като помощник-земемер и докарвах едва около сто и шейсет долара на седмица. По-точно това ми оставаше, след като се разплащах, след като правителството си вземеше своето. Човекът, който беше толкова запален по „Селтикс“, беше един от инженерите. Той дори идваше на работа с една от онези зелени грейки на „Селтикс“, от тези, които имат на гърба трилистник. През седмицата преди финалите той постоянно разправяше, че иска да намери някой, който е достатъчно смел и достатъчно глупав да се хване на бас за „Севънти сиксърс“, защото бил намерил четиристотин долара, които просто чакали да му донесат печалба. Вътрешният ми глас ставаше все по-силен и в деня, преди да започнат сериите от шампионата, отидох при него през обедната почивка. Чувствах, че сърцето ми ще изхвръкне от гърдите, толкова бях уплашен.
3
Евреинът лихвар от пиесата на Шекспир „Венецианският търговец“, станал нарицателен образ — Б.пр.