— Мисля, че ви дължа стойността на апарата, Деливън — каза Пап, знаейки точно как ще отговори бащата.
— Не — каза Деливън. — Да го смачкаме и да забравим, че цялото това идиотско нещо някога се е случвало. — Той направи пауза. — Почти забравих — щяхме да погледнем онези последни снимки под лупата ви. Исках да видя дали мога да разбера какво е това нещо, което носи кучето. Все още ми се струва, че ми е познато.
— Можем да направим това й след като се отървем от апарата, нали? — попита Кевин. — Нали, татко?
— Разбира се.
— И после — каза Пап — може би няма да е толкова лоша идея да изгорим и самите снимки. Може да го направите направо в печката ми.
— Мисля, че това е чудесна идея — каза Кевин. — Как мислиш, татко?
— Мисля, че госпожа Мерил не е отгледала глупаци — каза баща му.
— Е — каза Пап и се усмихна загадъчно зад пластовете издигащ се синкав дим, — ние бяхме пет деца, нали разбирате.
Когато Кевин и баща му бяха тръгнали към „Рогът на изобилието“, денят беше яркосин — чудесен есенен ден. Сега беше четири и половина, небето беше почти цялото покрито с облаци и изглеждаше, че може да завали още преди мръкване. Първият истински есенен студ докосна ръцете на Кевин. Щяха да се зачервят, ако останеше дълго навън, но той нямаше такива планове. Майка му щеше да се прибере след половин час и той вече се чудеше какво би казала, когато види, че баща му е с него и какво би казал баща му. Но това беше после.
Кевин сложи „Слънце“-то върху дръвника в малкия заден двор и Пап Мерил му подаде бойния чук. Дръжката му беше изгладена от употреба. Главата му беше ръждясала, като че ли някой го беше оставял безгрижно на дъжда — не веднъж или два пъти, а цели седмици и месеци. Все пак щеше да свърши добра работа. Кевин не се съмняваше. Полароидът, със счупен обектив и напукан корпус, изглеждаше крехък и беззащитен върху насечената, набраздена и нацепена повърхност на дръвника, върху който човек очаква да види парче ясен или клен, което чака да бъде разцепено на две.
Кевин хвана гладката дръжка и я стисна здраво.
— Сигурен ли си, сине? — попита господин Деливън.
— Да.
— Добре — бащата на Кевин погледна часовника си. — Направи го тогава.
Пап стоеше отстрани с лула, стисната между проядените си зъби, с ръце в джобовете. Той поглеждаше лукаво момчето, мъжа и после пак момчето, но не каза нищо.
Кевин вдигна бойния чук и внезапно изненадан от своя гняв към апарата, за който даже не подозираше, го стовари с всичката сила, която успя да събере.
„Твърде силно — помисли си той. — Няма да улучиш, гледай поне да не удариш собствения си крак, а онова да си остане там — най-обикновено парче куха пластмаса, която и малко момче може да смаже с половин сила, а дори и да имаш късмет да не улучиш крака си, Пап ще те гледа. Няма да каже нищо — няма да има нужда. Достатъчен ще бъде и начинът, по който те погледне.“
Помисли си също: „Няма значение дали ще го улуча, или не. Това е магия, някакъв магически апарат и ти не можеш да го счупиш. Дори и ако го улучиш с чука точно по средата, той просто ще отскочи от него като куршумите от гърдите на Супермен.“
Но нямаше време, за да помисли всичките тези неща, защото чукът попадна точно върху апарата. Кевин наистина беше замахнал твърде много, за да може дори и малко да управлява чука, но имаше късмет. И бойният чук не отскочи обратно, не удари Кевин между очите и не го уби като в последния щрих от разказ на ужасите.
„Слънце“-то не се счупи — по-скоро се взриви. Навсякъде се разлетя черна пластмаса. Дълъг правоъгълник с блестящ черен квадрат в единия край — снимка, която никога нямаше да бъде направена, както предположи Кевин — политна към голата земя до дръвника и остана там, с лицето надолу.
За миг тишината беше толкова пълна, че се чуваха не само колите по главната улица, но и децата, които играеха на въже половин квартал по-далече на паркинга зад магазина на Уордъл, който беше фалирал преди две години и оттогава стоеше празен.
— Е, това е всичко — каза Пап. — Ти размаха чука като Пол Бъниан4, Кевин! Бях сигурен, че ще го направиш. — После продължи, този път към господин Деливън, който събираше счупените парчета пластмаса внимателно като човек, който събира парчета от чаша, която случайно е съборил на пода и тя се е счупила. — Няма нужда да го правите. Има едно момче, което идва и почиства двора всяка седмица или през седмица. Добро момче е, да го поживи Господ!