— Тогава може да вземем лупата ви и да разгледаме онези снимки — каза господин Деливън и стана. Пусна няколкото парчета пластмаса, които беше събрал, в една ръждясала пещ за горене на смет, която стоеше наблизо, и после изтупа ръцете си.
— Съгласен съм — каза Пап.
— И после да ги изгорим — напомни Кевин. — Не забравяйте.
— Не съм забравил — каза Пап. — Ще се почувствам по-добре, ако и тях ги няма.
— Боже — възкликна Джон Деливън. Беше се навел над работната маса и разглеждаше през осветената лупа предпоследната снимка. Беше една от онези, на които предметът на врата на кучето се виждаше най-ясно; на последната снимка предметът отново се беше завъртял в другата посока. — Кевин, погледни го и ми кажи дали е това, което си мисля, че е.
Кевин взе лупата и погледна. Той знаеше, разбира се, но все пак не го разгледа само формално. Със същото очарование Клайд Томбо5 трябва да е разглеждал истинска снимка на планетата Плутон. Томбо е знаел, че тя е там — пресмятанията, които са показвали едни и същи изкривявания в орбитите на Нептун и Уран са направили Плутон не само възможност, но и необходимост. И все пак да знаеш, че едно нещо е там, дори да знаеш, какво е то… това не намалява очарованието действително да го видиш за пръв път.
Той отпусна пръст от копчето на лампичката и върна лупата на Пап.
— Да — каза той. — То е, каквото мислиш. — Гласът му беше толкова плосък… толкова плосък, колкото нещата в онзи полароиден свят, смяташе той, и изпита желание да се засмее. Запази звука в себе си — не защото нямаше да е уместно да се засмее (макар че той смяташе, че ще е неуместно), а защото звукът щеше да излезе… е… плосък.
Пап почака и когато му стана ясно, че ще им трябва подканяне, каза:
— Е, не ме карайте да подскачам от нетърпение, де! Какво е то, по дяволите?
Преди Кевин беше изпитал нежелание да му каже, изпитваше нежелание и сега. Нямаше причина за това, но…
„Стига си бил толкова дяволски упорит! Той ти помогна, когато имаше нужда от помощ, без значение как изкарва парите си. Кажи му и изгори снимките, и да се махаме оттук, преди всички тези часовници да са започнали да бият пет.“
Да. Ако трябваше да присъства и на това, той мислеше, че това ще бъде последният удар — щеше да полудее напълно и можеха да го закарат в лудницата, бълнуващ за полароидни светове и фотоапарати, които правят винаги една и съща снимка, но не съвсем.
— Фотоапаратът полароид беше подарък за рождения ден — чу той себе си да казва със същия сух глас. — Това, което то носи на врата си, е друг подарък.
Пап бавно вдигна очилата си на плешивата си глава и се втренчи в Кевин.
— Мисля, че не те разбирам, синко.
— Аз имам една леля — каза Кевин. — Всъщност тя е леля на майка ми, но не трябва да й викам „бабо“, защото тя казва, че това я карало да се чувства стара. Леля Хилда. Както и да е, съпругът на леля Хилда й е оставил много пари — майка ми казва, че тя има над един милион долара — но е стисната.
Той спря и остави на баща си възможност да протестира, но баща му само кисело се усмихна и кимна. Пап Мерил, който знаеше всичко за ситуацията (всъщност в Касъл Рок и околността нямаше много неща, за които Пап да не знае поне нещо), просто запази спокойствие и изчака момчето да продължи да обяснява.
— Тя идва да прекара Коледа на всеки три години и това като че ли е единственият път, когато ходим на църква, защото тя ходи на църква. Когато идва леля Хилда, ядем много брюкселско зеле. Никой от нас не го харесва, а сестра ми едва не повръща от него, но леля Хилда много обича брюкселско зеле и го ядем. В списъка от книги за лятно четене има една книга — „Големите надежди“, и в нея има една дама, която е точно като леля Хилда. На нея много й харесва да подрънква с парите си пред роднините си. Името й е госпожица Хавишам и когато госпожица Хавишам каже „жаба“, хората подскачат. И ние подскачаме, а сигурно и останалата част от фамилията.
— О, в сравнение с чичо ти Ранди майка ти е направо стеснителна — неочаквано каза господин Деливън. Кевин си помисли, че татко му иска това да прозвучи някак цинично-забавно, но излезе нещо, пълно с дълбока горчивина. — Когато леля Хилда каже „жаба“ в къщата на Ранди, всички до един пробиват с глави покрива.
— Както и да е — каза Кевин на Пап, — всяка година тя ми изпраща за рождения ден едно и също нещо. Искам да кажа, всеки път е различно, но всъщност е едно и също.
— Какво е това, което ти изпраща, момче?
— Вратовръзка шнурче — каза Кевин. — Като тези, които носят оркестрантите в старите кънтри-състави. Всяка година тя има по нещо различно на закопчалката, но винаги е такава вратовръзка.