Кевин се затича, хукна през улицата, по-изплашен от лудостта на този човек, отколкото от мисълта, че някой може да помисли, че той, Кевин, е крадец. Алкохоликът извика след него: „Това не е Оутли! Това е Хилдасвил! Махай се от града, мръсен крадец!“
Чак тогава разбра, че този град не е нито Оутли, нито Хилдасвил, нито някой друг град с нормално име.
Как можеше един абсолютно ненормален град да има нормално име?
Всичко — улици, сгради, коли, табели, няколкото пешеходци, бяха двуизмерни. Предметите имаха височина, имаха ширина… но нямаха дебелина. Той мина покрай една жена, която изглеждаше като учителката по балет на Мег, ако й си прибавят още седемдесет кила. Тя носеше панталони с розовия цвят на дъвка „Базука“. Също като алкохолика тя буташе пазарска количка. Едното й колело скърцаше. Беше пълна с фотоапарати полароиди „Слънце 660“. Когато се приближиха един до друг, тя го погледна с известно подозрение. В момента, в който се разминаха на тротоара, тя изчезна. Сянката й беше още там и той все още чуваше ритмичното скърцане, но нея вече я нямаше. После се появи отново, обърна се и го погледна с тлъстото си, плоско, подозрително лице и Кевин разбра защо беше изчезнала за момент. Това беше, защото понятието „поглед отстрани“ не съществуваше, не можеше да съществува в свят, в който всичко беше абсолютно плоско.
„Това е Полароидсвил — помисли си той с облекчение, което странно се смесваше с ужас. — А това означава, че е само сън.“
После видя бялата ограда от колове и кучето, и фотографа, който стоеше в канавката, Той имаше очила без рамки, вдигнати на главата му. Това беше Пап Мерил.
„Е, синко, ти го откри — каза двуизмерният полароиден Пап на Кевин, без да отделя очи от затвора на апарата. — Това е кучето, точно там. Това, което разкъса момчето в Шенектади. Твоето куче, искам да кажа.“
После Кевин се събуди в леглото си, уплашен, че може да е крещял, но повече загрижен първо не толкова за съня, а по-скоро да се увери, че е цял с всичките си три измерения.
Беше. Но нещо не беше в ред.
„Глупав сън — помисли си той. — Забрави го, не можеш ли? Всичко е свършено. Снимките са изгорени — всичките петдесет и осем снимки. А камерата е счу…“
Мисълта му се счупи като лед, когато нещо, нещо лошо, отново започна да дразни ума му.
„Не е свършено — помисли си той. — Не е…“
Но преди мисълта му да свърши, Кевин Деливън заспа дълбоко без никакви сънища. На сутринта той почти не си спомняше кошмара.
ГЛАВА 8
Двете седмици, след като получи полароидното „Слънце“ на Кевин Деливън, бяха най-разстройващите, най-вбесяващите, най-унизителните две седмици от живота на Пап Мерил. В Касъл Рок имаше няколко души, които биха казали, че си го заслужава. Не че всеки в Касъл Рок наистина знаеше… и това горе-долу беше цялото утешение, което Пап можеше да получи. Не бе голямо успокоение. Почти никакво, благодаря.
Но кой би могъл да повярва, че Лудите шапкари6 щяха, можеха така силно да го разочароват?
Това беше достатъчно, за да се зачуди човек дали Пап не започва да оглупява.
Пази Боже.
ГЛАВА 9
През септември той изобщо не си задаваше въпроса, дали все пак трябва да продаде полароида — единствените въпроси бяха кога и за колко. Семейство Деливън бяха споменали думата „свръхестествено“ и Пап не ги беше поправил, въпреки че знаеше, че това, което прави „Слънце“-то, изследователите на човешката психика по-скоро биха класифицирали като паранормално, отколкото като свръхестествено явление. Той би могъл да им каже, но ако им беше казал, те двамата можеха да се зачудят как така един собственик на магазин за стари вещи в един малък град би могъл да знае толкова много по въпроса. Фактът беше следният: той знаеше много, защото беше изгодно да знае много, а беше изгодно да знае много заради хората, които за себе си наричаше „моите Луди шапкари“.
Лудите шапкари бяха хора, които правеха записи в празни стаи върху скъпа звукозаписна апаратура, и то не за някаква лудория или трик на някое пиянско празненство, а или защото страстно вярваха в невидимия свят и искаха да докажат съществуването му, или защото искаха страстно да влязат във връзка с приятели или роднини, които „бяха си отишли“ („бяха си отишли“ — така го наричаха винаги — Лудите шапкари никога нямаха роднини, които да направят толкова просто нещо като например да умрат).