Наблизо към „Бяло море“ срещнах патрула, който се връщаше към отсамния пост. Единият от войниците беше Пантелей. Той беше добро и весело момче, но, по една странна игра на мускулите и линиите на лицето си, изглеждаше мрачен и сърдит, говореше троснато и високо, като че се караше. Сега Пантелей стоеше пред мене още по-навъсен, уморен и замаен от вятъра.
— Има ли нещо към „Бяло море“, Пантелей?
— Благополучно, господин подпоручик… Само оная афера…
Зная слабостта му към тая дума, не го пресичам и не се усмихвам.
— Там, господин подпоручик… Там, в „Бяло море“, още отзарана заловили двама души, годеник и годеница…
Вятърът граби думите на Пантелея, аз ги чувам някъде отстрани във въздуха. Всичко това ми се струва съвсем невероятно и чудно.
— Вярно, господин подпоручик — повтаря Пантелей, — годеник и годеница.
Той идва по-близо и ми разказва цялата история. Тя била гъркиня от Тасос, а годеникът говорел добре български и както уверявал, бил българин някъде от Кавалско. Бащата на момичето не бил съгласен за годежа и те избягали с лодка, като мислели да излязат на скеля Кереметли и оттам — за Саръ Шабан. Но бурята ги изхвърлила отсам границата. Лодката извлекли, неповредена и здрава на брега.
Побързах към „Бяло море“ и когато стигнах там, заварих войниците, както всякога, построени за среща. Но аз не доизслушах до края рапорта на старшия и влязох вътре в поста. Пред мене стояха те — годеникът и годеницата. Съвсем не очаквах това, което виждах. Тя беше младо хубаво момиче, много хубаво дори. Имаше прости, тъмносини дрехи и яркочервена забрадка, която наполовина скриваше косите й, черни до синьо вече. И може би затова кръглото й лице изглеждаше по-бяло, очите черни, усмихнати и светли. Имаше нещо детско, покорно и добро в погледа на тия очи. Годеникът беше възрастен, близо четиридесетгодишен човек. Казваше се Теодоси, рибар. Професията му личеше в цялата негова фигура: висок, широкоплещест, силен и здрав, с типичните черти на расата си — орлов нос, силно издаден подбрадник и тънки мустаци. Носеше кожена куртка, кожен каскет, килнат назад, върху челото падаха къдрави, черни коси.
Хубавец тоя човек не беше. Един от тия хора, на които природата е дала голяма физическа сила, които добре разбират занаята си, работят много, пият много, често са необуздани и груби, но са забавни, оригинални и много смели. Жените лесно се увличат подир такива мъже.
Нещо ново не научих от тях, освен това, което вече знаех от Пантелея. Показаха ми един вързоп, който бяха успели да спасят от корабокрушението си. Вътре имаше дрехи, чеизът на момата, всичко измачкано и измокрено от морето. И докато годеницата срамежливо навеждаше очи и се червеше, рибарят беше спокоен, гледаше хитро, насмешливо и дори нахално. Той беше навикнал спокойно да посреща всеки удар на съдбата какъвто и да бъдеше.
За престъпни намерения у тях не можеше и да се мисли. Те бяха се озовали в наша територия по една нещастна случайност. Оставих ги, като казах да ги държат свободно, повече като гости, отколкото като арестанти. И те, и войниците не можаха да скрият радостното си облекчение, че работата взема тоя добър край, който са и очаквали.
Всеки пограничен офицер е длъжен веднъж в седмицата да пренощува в някой от постовете на заставата си. Ред ми беше да бъда в „Бяло море“ и още отрано бях изпратил тука ординареца си. Вещите ми бяха донесени и стаята ми приготвена — на това чергарство бях свикнал отдавна. При мене влиза ординарецът и още от вратата се усмихва. Аз зная какво иска да ми каже, но на тая интимна тема не ми се ще да приказвам.
— Е, Калине, какво ще ядем довечера? Калин неочаквано се смущава, мънка нещо и не отговаря.
— Какво готвиш? — питам го.
— Аз не готвя сега, господин подпоручик… таквоз… тя готви сега, годеницата. Отзарана тя готвила на войниците, сега пак готви за тях и за нас.
Аз огледах стаята. Беше изметено и чисто, стъклата на прозорците бяха изтрити, вещите — грижливо и хубаво наредени. Сега си спомних, че и в помещението на войниците имаше много по-голяма чистота, отколкото всеки друг път. Надникнал бях и в кухнята — и там разтребено и чисто, на огнището бяха наредени няколко тенджери. Калин се досеща какво мисля.
— И тук тя разтреби — говори той, — и оттатък. Много добро момиче. Пък и приляга му.
И Калин прибавя с други, по-сериозен и наставнишки тон:
— Все друго е, господин подпоручик, когато жена влезе в една къща. Друго е.
Той се отпуща ту на единия, ту на другия си крак, някак свенливо се усмихва и в погледа му се чете въпросът: „Няма ли да позволите да поприказваме по-надълго върху тая тема?“