Време и усилия на интелекта… Неразрешими задачи няма. И специалистите, и болните не губят надежда. „Ние не смятаме да умираме — казват те. — Предайте на Земята, че ще дадем достатъчно време на лекарите.“
Време! Всичко зависи само от времето.
Анджей не знаеше дали самият той вярва в това, което бе написал на края.
Той излезе от стереокабината. Въртенето на станцията създаваше привичното усещане за тежест, подковообразният коридор без прозорци приличаше на подземен тунел. По пода, може би за пръв път откакто съществуваше базата, се търкаляха хартийки; Анджей машинално отбеляза мислено тази красноречива подробност. Трябваше отново да събира информация. Въпреки личните си задръжки — трябва. Цяла мъка е да получиш информация от хора, които не са на себе си, заети са със спасителна работа или, нещо още по-лошо, самозаблуждават се, че вършат това, защото само така могат да заглушат чувството си за вина пред онези, които чакат помощ от тях, а те не са в състояние да им я окажат. Разбира се, те се дразнят от сновящия насам-натам репортьор. Но най-силно, като същински зъбобол ги измъчва мисълта, че с появата на журналиста те са изпаднали в незавидното положение да бъдат непрекъснато наблюдавани от зоркото око на обществеността в момент, когато това им се иска по-малко от всякога. Ако зависеше от тях, те биха залостили всички врати, не биха позволили да бъде написан нито ред! От психологична гледна точка не бе трудно да ги разбере човек.
Анджей бе свикнал с всичко това, но дори и той все отлагаше момента, когато ще трябва да престъпи прага на кабинета на началника на района.
Не му даваше покой смътното чувство за неудобство. Там загиват хора, а той описва как загиват. Но той е длъжен, именно длъжен да пише… Съществува един отвратителен за дадения момент и място израз: „Сензационен репортаж“. Да, но както и да го извърташ, фактът, че той се бе оказал свидетел на нещастието, лично за него като репортьор бе наистина сполука.
Нямаше да е зле, ако светът бе мъничко по-прост…
От тези мисли го откъсна появата на санитарния инспектор, който се изтърколи като топка някъде от дъното на коридора и замря при вида на журналиста.
— А, вие ли сте… — погледът на изпъкналите му очи се спря върху Анджей. — Тъкмо ми трябвате. Спомних си, че искахте да ме питате нещо.
Анджей застана нащрек — никой досега тук не бе изявявал желание да му дава интервю. Внезапно забеляза как треперят късичките ръце на инспектора. Изостреният усет в миг му подсказа какво би могло да доведе при журналиста човека, който отговаряше за санитарната безопасност на всички станции от района.
— Възможно е, възможно е — рече той уклончиво. — Струва ми се обаче, че всъщност вие искахте да ме питате нещо.
— Така ли? — инспекторът отвори леко уста. — Ах, да, да! Спомних си, че ни прекъснаха… Впрочем няма значение. Какво исках да кажа? В репортажите си вие пропуснахте един момент… твърде съществен момент. Как така, въпреки че на теория ни е известна способността на микроорганизмите да мутират, на практика все пак допуснахме… Разбирате ли ме?
— Предполагах — отвърна Анджей, като се отдръпна леко встрани, — че по-добре е да не се засяга този въпрос, преди специалната комисия да е стигнала до някакво заключение.
— Разбира се, разбира се! И все пак не би било зле някои неща да се изяснят предварително. Та макар и един такъв общ принципен момент: цялата ни работа тук е пресметнат риск. Да! Иначе не може да бъде. Не мо-же!
Инспекторът като че искаше да хване Анджей за копчето.
— Такава е спецификата на нашата работа — говореше бързо той, сякаш се боеше да не го прекъснат. — Като при алпинистите. Колкото до мерките за безопасност, те са разработени от най-добрите специалисти и ние ги прилагаме безпрекословно, до последната запетая. Тук в това отношение съвестта ни е чиста…
— Защо казвате „съвестта ни“ — прекъсна го Анджей. — Нима в района има и друг инспектор?
— Аз просто така, по навик, нали сме колективисти… Извинете, друго исках да кажа. Та, значи, мерките… Вие нямате представа колко лекомислено се отнасят изследователите към спазването на правилата. Честна дума, също като деца! Виждате ли, пречело им… Колко пъти съм докладвал…
— Всичко това е много интересно — каза хладно Анджей. Навикът да изслушва събеседника си докрай се бореше с гнуслива жалост. — И дори важно. Но, извинете, то не е актуално. Кажете по-добре какво смята да прави базата сега? Вашето мнение във връзка с това?