Като че някой внезапно изпусна всичкия въздух от инспектора — толкова се сви лицето му.
— Базата ли — повтори той объркано. — Доколкото ми е известно, Акмолаев има намерение да чака резултатите от изследванията…
— Значи ли това, че няма да изпратят на Ганимед никой друг и че болните ще останат без помощ?
— Това не е мое решение!
— Но вашият глас…
— Аз съм само инспектор. И, знаете ли, сега съм много зает, много… Друг път ще поговорим!…
Инспекторът си тръгна бързо, като мърмореше нещо под нос.
„А някои мои колеги на всичко отгоре пишат, че Космосът е пълен с герои — помисли си Анджей, изпращайки го с поглед. — М-да…“
Кабинетът на началник — района бе само притворен и още отдалеч Анджей долови отделни думи, които го накараха да се запромъква като куче, попаднало на следа. Без сам да забелязва, той влезе на пръсти.
Впрочем никой не му обърна внимание. Зад бюрото, по-зачервен от всякога, седеше Акмолаев. Срещу него стоеше човек, толкова слаб, сякаш беше само с две измерения, целият в черно, със сурово и зло лице. Острият като нож профил на непознатия закриваше от свития в ъгъла Анджей илюминатора, покрай който бавно плуваха ярките огънчета на звездите.
— Разрешете ми да повторя доводите си — упорито каза човекът в черно.
— Чух ги вече.
— Вие и вашето земно ръководство още от самото начало се обвързахте с едно неправилно решение. Предубеждението ви пречи да ме разберете.
— Нямам никакви предубеждения.
— Имате.
— Това не е разговор по същество.
— Вие сам избягвате разговора по същество.
— Слушам ви вече четвърт час.
— Слушате, но не чувате.
— Не ви ли се струва, че злоупотребявате с търпението ми?
— Не, тъй като става дума за спасяването на хора.
— Човек ще помисли, че единствен вие сте загрижен за това.
— Аз съм единственият, който би могъл да ги спаси.
— Много сте скромен, няма що.
— Познавам възможностите си.
— Смятам, че е безсмислено да спорим повече.
— А, тъй значи!
— Да, тъй.
Двамата замълчаха.
Внезапно целият кабинет бе залян с червеникав отблясък. Акмолаев и непознатият изведнъж обърнаха глави към илюминатора, през който започваше да се вижда мръсночервеният край на Юпитеровия диск.
Като нажежен раздърпан облак, страшно набъбнал от огнени езици, дим и злъч, той изпълни целия илюминатор. В неговия блясък светлината на лампата потъмня. Акмолаев и подчиненият му бяха виждали, разбира се, много пъти тази картина и все пак не можеха да откъснат поглед, сковани като че пред лицето на тази космическа Медуза.
Най-после дискът отплува и в илюминатора отново зацари спокойна звездна чернота. Събеседниците сякаш се събудиха, спогледаха се един друг.
— Добре — прекъсна мълчанието неприязненият глас на непознатия. — Само един въпрос. Ще наруша ли закона или някакво друго космическо правило, ако сега ида и се обеся?
Акмолаев скочи. Търколилата се от бюрото писалка издрънча.
— Вие… — Акмолаев се задъха. — Вие с ума ли сте?
— Аз просто питам. Има ли право човек да се разпорежда със собствения си живот? Да или не?
— Но почакайте!
— Да или не?
— Да допуснем, че има. — Акмолаев се отпусна тежко в креслото. — И след това какво?
— А щом е тъй — продължи невъзмутимо човекът в черно, — вие нямате право да ми забранявате да избера начина на самоубийство.
— Имам — изкрещя Акмолаев. И веднага добави с отпаднал глас: — Ако това е заплаха, Мей, то тя е недостойна. Как можете… Как можете да устройвате мелодрами, когато на Ганимед…
— Вашата непреклонност ме заставя — бързо отвърна Мей. — Искам да отлетя на Ганимед. Аз съм лекар, моето присъствие там е необходимо. Та там няма даже кой вода да им подаде… Вие смятате, че това ще бъде напразна жертва. Аз пък съм убеден, че болестта няма да ме докосне. Вие не вярвате, че работата стои именно така, моите доводи не убеждават никого, вие не ми разрешавате полет. Добре, нека приемем, че вие сте прави. Моето намерение е намерение на самоубиец. Тогава бъдете логични докрай. Законът не забранява на човека да се разпорежда със здравето и живота си. Следователно аз не искам нищо противозаконно. Е, тогава ме оставете да направя това, което съм намислил. Всичко е така просто и ясно. Имате ли още нещо да кажете?
Скулестото лице на началника изглеждаше остаряло. Той мълчеше. Свил се в ъгъла, Анджей местеше поглед ту към единия, ту към другия. Не можеше да определи своето отношение към това, което ставаше. Този Мей, когото той нито веднъж не беше видял в базата, предизвикваше неволно възхищение. И в същото време беше някак си неприятен.