— И да отворят поне един от големите прозорци, бих казал аз — добави Лестрейд с необичайно тих глас.
— Но те са могли да вземат платното и сенките — казах аз внезапно.
Холмс се обърна към мен.
— Да.
Лестрейд вдигна вежди.
— Всичко се свежда до избор — казах му аз. — Имало е точно време колкото да се изгори новото завещание и да приберат нещата… това са могли да направят Стефан и Джори, естествено, в моментите след като Стефан разбива вратата. Те — или по-точно Стефан, ако правилно сте усетили характерите им — решават да изгорят завещанието и се надяват нещата да се подредят сами. Имало е време само колкото да се пъхне завещанието в печката.
Лестрейд се обърна, погледна към нея, после отклони очи.
— Само един гаден човек като Хъл би намерил сили да изкрещи накрая — каза той.
Те се спогледаха с Лестрейд и пак нещо премина помежду им, някаква безмълвна комуникация, от която аз бях изолиран.
— Правил ли си го някога? — попита Холмс, сякаш отново поде някакъв стар разговор.
Лестрейд поклати глава.
— Веднъж бях на косъм — каза той. — Беше замесено едно момиче. Вината не бе нейна, не съвсем. Бях на косъм. Но… това бе единственият път.
— А тук са четирима — отвърна Холмс, разбирайки го прекрасно. — Четирима души жестоко измъчвани от един разбойник, който и без това е щял да умре след шест месеца.
Накрая разбрах какво обсъждат.
Холмс обърна поглед към мен.
— Какво ще кажете, Лестрейд? Уотсън разреши този случай, въпреки че не видя всичките му разклонения. Дали да не оставим Уотсън да реши?
— Добре — каза намусено Лестрейд. — Само побързайте. Искам да се махам от тази проклета стая.
Вместо отговор аз се наведох, вдигнах сенките, навих ги на кълбо и ги пъхнах в джоба си. Почувствах се по много особен начин, докато го правех — почти както се бях чувствал, когато в Индия пипнах треска, която едва не ми взе живота.
— Страхотен си, Уотсън! — извика Холмс. — Ти разреши първия си случай, стана съучастник в убийство, а още не е дори време за чай! А тук има и сувенир за мен — оригинал на Джори Хъл. Съмнявам се, че е подписан, но човек трябва да е благодарен за това, което му изпращат боговете в дъждовни дни. — Той извади джобното си ножче и с него отлепи платното от краката на масичката. Той действаше бързо и само след минута вече пъхаше едно тясно руло от платно във вътрешния джоб на огромното си, обемисто палто.
— Мръсна работа — каза Лестрейд, но прекоси до един от прозорците и след минутно колебание отвъртя ключалката, която го държеше и го открехна около сантиметър.
— По-вярно е да се каже, че това е мръсна работа, която сме оправили — каза Холмс с тон, който звучеше направо радостно. — Ще вървим ли, господа?
Отидохме до вратата. Лестрейд я отвори. Един от полицаите го попита дали са постигнали някакъв напредък.
В друг случай Лестрейд вероятно щеше да му даде да разбере. Този път той каза кратко:
— Изглежда, че е било опит за грабеж, който е прераснал в нещо по-голямо. Разбира се, аз веднага се ориентирах в ситуацията, а Холмс само миг по-късно.
— Много лошо! — позволи си да каже другият полицай.
— Да — каза Лестрейд. — Но поне викът на стареца е прогонил крадеца, преди той да успее да открадне нещо. Продължавайте.
Тръгнахме си. Вратата на салона бе отворена, но като минавахме край нея, аз въобще не вдигнах глава. Холмс естествено погледна; нямаше начин да не го направи. А що се отнася до мен така и не видях никого от семейството. Не исках.
Холмс пак кихаше. Приятелят му се мотаеше в краката му и блажено мяукаше.
— Оставете ме да си ида — каза той и се втурна навън.
Час по-късно ние се намирахме на Бейкър стрийт № 221, в почти същите пози, които бяхме заели, когато пристигна Лестрейд. Холмс бе до прозореца, а аз на дивана.
— Е, Уотсън — каза Холмс. — Как мислиш, че ще спиш довечера?
— Като пън — казах аз. — А ти?
— И аз — каза той. — Добре, че се махнахме от онези проклети котки!
— Как мислиш, че ще спи Лестрейд?
Холмс ме погледна и се усмихна.
— Тази нощ ще спи лошо. Тази седмица ще спи лошо, може би. Но след това ще се оправи. Сред многобройните си таланти Лестрейд има още един — талантливо да забравя.
Това ме разсмя.
— Виж, Уотсън! — каза Холмс. — Каква гледка само! — Станах и се приближих до прозореца. Бях почти сигурен, че ще видя Лестрейд да се приближава пак с файтона. Но вместо него видях слънцето, което си пробиваше път през облаците, къпейки Лондон в приказната светлина на късния следобед.
— Все пак се показа накрая — каза Холмс. — Прекрасно, Уотсън! Човек изпитва щастие, че е жив! — Той взе цигулката си и засвири, а слънцето огряваше лицето му.