Стаята бе дълга и сравнително тясна. Беше разположена в дъното на нещо като крило, като основната част на къщата се простираше от двете страни, на разстояние почти две трети от коридора. От двете страни на кабинета имаше прозорци, така че бе достатъчно светло, независимо от сивия, дъждовен ден. По стените имаше окачени пъстри морски карти в красиви дървени рамки, а сред тях се виждаха не по-малко красиви инструменти за определяне на времето, разположени в месингова кутия със стъкло отпред. В нея бе разположен ветромер (предположих, че Хъл бе инсталирал малките, въртящи се чашки на покрива на къщата), два термометъра, от които единият посочваше температурата отвън, а другият температурата в кабинета) и един барометър, който много приличаше на барометъра, който бе заблудил Холмс, че времето ще се промени. Видях, че барометърът продължава да се покачва и погледнах навън. Дъждът продължаваше да вали още по-силно, независимо дали барометърът се вдигаше или не. Вярвам, че ние хората знаем много, независимо дали с инструменти и прочее, но тогава бях достатъчно възрастен, за да зная, че не знаем и половината от онова, което смятаме, че знаем, а сега съм достатъчно възрастен, за да зная, че никога няма да го научим. Двамата с Холмс се спряхме, за да огледаме вратата. Резето бе разбито, но бе извито навътре, както и трябваше да бъде. Ключът продължаваше да е в ключалката, в завъртяно положение.
Очите на Холмс, въпреки че бяха насълзени, бяха навсякъде, отбелязваха, класифицираха, натрупваха данни.
— Сега си малко по-добре — казах.
— Да — каза той, свали салфетката и я напъха небрежно в джоба на палтото си. — Може да ги е обичал, но явно, че не ги е пущал да влизат тук. Или поне не редовно. Ти как виждаш нещата Уотсън?
Въпреки че очите ми бяха по-бавни от неговите и аз се оглеждах наоколо. Двойните прозорци бяха затворени с райбери и странични месингови райбери. Нито едно от стъклата не беше счупено. Повечето от картите и метеорологичните инструменти се намираха между тези два прозореца. Останалите две стени бяха пълни с книги. Имаше малка печка с въглища, но нямаше камина; убиецът не бе се спуснал през комина като дядо Коледа, поне ако не беше достатъчно дребен, за да мине през тръбата на печката в азбестов костюм, защото печката продължаваше да е доста топла.
Бюрото се намираше в единия край на тази дълга, тясна, добре осветена стая, а противоположният край представляваше доста приятен ъгъл с книги, нещо като библиотека, с два стола с високи облегалки, тапицирани с кожа и малка масичка между тях. На тази масичка имаше купчина случайни книги. Подът бе покрит с турски килим. Ако убиецът бе дошъл през таен капак на пода, не виждам как е могъл да се измъкне обратно мушкайки се под килима, без да го набере… а килимът не бе набран, ни най-малко: сенките от краката на масичката лежаха върху него, без въобще да са изкривени.
— Ти повярва ли, Уотсън? — попита Холмс и ме извади от нещо, което бе много близо до хипнотичен транс. Нещо… нещо свързано с малката масичка…
— На какво да повярвам, Холмс?
— Че те и четиримата просто са излезли от салона и се разотишли в четири различни посоки четири минути преди убийството?
— Не зная — казах аз тихо.
— Аз не повярвах, нито за ми… — Той замълча. — Уотсън! Добре ли си?
— Не — казах аз с глас, който сам едва чувах. Стоварих се в един от столовете в библиотечната част. Сърцето ми биеше учестено. Едва си поемах дъх. Главата ми туптеше, очите ми сякаш бяха станали твърде големи за орбитите си. Не можех да ги откъсна от сенките, които краката на малката масичка хвърляха върху килима. — Никак не съм… съвсем определено не съм… добре.
В този момент Лестрейд се появи на вратата на кабинета.
— Ако сте се нагледали, X… — той замълча. — По дяволите, какво му има на Уотсън?
— Предполагам — каза Холмс със спокоен, премерен глас, — че Уотсън е разплел случая. Така ли е, Уотсън?
Кимнах. Може би не целия случай, но поне по-голямата част от него. Знаех кой, знаех как.
— И ти ли се чувстваш така, Холмс? — попитах аз. — Когато… разбереш?
— Да — каза той, — въпреки че аз обикновено успявам да се задържа на краката си.
— Уотсън е разплел случая? — каза нетърпеливо Лестрейд. — Да, да! Както знаеш, Холмс, досега Уотсън е предлагал хиляди решения на стотици случаи, и всичките са били погрешни. Това си е чиста глупост. Ами как, аз си спомням миналото лято…