— По дяволите, така ли?
— Точно така.
— И защо е тази филантропия?
— Опитвам се да помогна на момичето.
— Защо?
— Защото ми се струва, че ако бъде оставена в общото отделение на болницата, ще бъде убита.
— Какво говориш, Мейсън! Щом пациентът влезе в бол…
— Знам — прекъсна го Мейсън. — Знам, че това е идея-фикс. Глупав съм. Имам изопачени представи за действителността. Видял съм твърде много договори, стигнали до съдебни процеси. Твърде много бракове, завършили в бракоразводните зали. И твърде много различия в мненията, довели до убийства… Адвокатът никога не чува подробностите за един нормален, щастлив брак. Никога не вижда договора, който приключва без различия в мненията и двете страни са доволни. И какво? Става циник… Сега въпросът е ще ми помогнеш ли ла преместим момичето от болницата за спешни случаи в стая, за която никой, абсолютно никой, освен лекуващият лекар, няма да знае?
— И друго какво? — попита Траг.
— Това е всичко.
— Защо?
— Защото се безпокоя за нея.
— Познаваш ли я?
— Никога през живота си не съм я виждал. Поне не така, че да я запомня. Може би съм я мярнал, когато влизах в ресторанта на Морис Албърг. Случайно бях там, когато стана всичко това.
— Не е ли твоя клиентка? Нямаш ли някакви интереси, свързани с нея?
— Абсолютно никакви. Но обещах на Морис Албърг, че ще се погрижа за нея, и му поръчах да препраща при мен всеки, който…
— Добре — реши Траг. — Съгласен съм. Ще уредя въпроса по частен път и ще ти изпратя сметката.
— Благодаря. — Мейсън затвори телефона. Когато се върна обратно в колата си, адвокатът каза:
— А сега, Дела, би ли свалила палтото за малко, за да разгледам мястото, където хастарът е зашит наскоро? Напипах нещо под него.
— Сигурна съм, че е просто някаква подплънка — засмя се Дела Стрийт. — Шивачите понякога трябва да пооправят фигурите на жените.
— Съвсем не приличаше на такава подплънка — отвърна й Мейсън. — Сваляй палтото, момиче, и хайде да се захванем със загадката на Морис Албърг и визоновото палто.
Дела свали дрехата. Мейсън спря колата, запали лампичката, разпори с джобното си ножче няколко бода от шева и отвори цепка в хастара. После пъхна два пръста вътре и като с щипци измъкна едно малко картонче.
— Какво, за бога, е това? — удиви се секретарката.
— Изглежда, е разписка от заложна къща в Сиатъл, номерът на заложената вещ е шест хиляди триста осемдесет и четири I и тази вещ може да бъде освободена по всяко време в течение на три месеца, като се плати сумата от осемнайсет долара, таксите за съхранение и един процент месечна лихва.
— Ох, че банална история — разочарова се Дела Стрийт. — Бедното момиче е трябвало да заложи семейни бижута, за да се измъкне от Сиатъл, и се е постарало да не загуби разписката от заложната къща.
— Бижута за осемнайсет долара, Дела? — възкликна Мейсън. — Несправедлива си към семейството. Ще отидем до Детективската агенция на Дрейк и ще помолим Пол Дрейк да ни свърже с колегата му в Сиатъл. Ще изпратим разписката с въздушна поща и ще откупим заложената вещ. Така поне ще получим нещо, което струва осемнайсет долара и сведения за стотици Долари. Тогава ще можем да продадем предмета, дори и да не можем да продадем сведенията.
— А ако сведенията се окажат безполезни? — попита Дела Стрийт.
— Ще се наложи да си ги чукам на главата — отвърна Мейсън, — но дотогава ще сме научили много повече за Морис Албърг.
3
Беше-около девет и половина, когато Мейсън отключи вратата на частната си кантора и завари Дела Стрийт да разпределя на бюрото му току-що отворената поща.
— Здравей, Дела, какво ново? — попита Мейсън, отиде до гардероба и остави шапката си.
— Морис Албърг се обади.
— По какъв повод?
— Един застрахователен агент потърсил келнерката.
— Имаш предвид Дикси?
— Точно така. Той е представител на дружеството, в което е застрахована колата, ударила Дикси.
— Бързо работят — отбеляза Мейсън. — Прекалено бързо.
— Какво искаш да кажеш?
— Гледат да ускорят нещата, за да платят колкото може по-малко обезщетение… Не, дори и това не искат.
— Така поне изглежда.
Мейсън се спря до бюрото си. Прокара върха на пръстите си по гладко обръснатата си брадичка и погледна намръщено към книжата на бюрото си с невиждащи очи.
— Това е нещо ново.
— Не те разбирам. Мислех, че застрахователните дружества винаги постъпват така.
— Едно време беше така — обясни Мейсън. — Някои все още го правят, но повечето постъпват коректно. Ако срещу тях са предявили иск, те се стараят да платят разумно и справедливо обезщетение. Но в този случай една млада жена избягва през задната врата на ресторанта и се втурва право под идващата кола, която, разбира се, я блъсва.