— Още не мога да схвана какво искаш да кажеш — настоя Дела Стрийт.
— Не можем да кажем, че шофьорът на колата, която я е ударила, е бил невнимателен, освен ако има нещо, което не знаем. Карал е по пътя и явно се е движел с умерена скорост. Може би цялото му внимание е било насочено към това да мине, преди светофарът на ъгъла да се смени, но той е бил прав, като е очаквал, че всички по улицата ще се съобразяват със светофара. И изведнъж момичето хуква от тротоара, тича, заслепено от ужас, и изскача право пред него.
— Може да е пил преди това.
— Данните сочат, че е спрял колата почти веднага. Нищо не показва, че е пил, и все пак след няколко часа идва човек от застрахователното дружество и иска да уреди обезщетението… Какво му е казал Морис Албърг?
— Да дойде тук и да говори с теб, защото ти се занимаваш с всичко, свързано с Дикси Дейтън.
— Обзалагам се, че отговорът му е накарал онзи човек да се позамисли — засмя се Мейсън.
— Смяташ, че няма да дойде?
— Смятам, че надали иска да си има работа с адвокат — отново се засмя Мейсън. — Той… Чакай малко, Дела. Възможно е и това да е опит да открият къде се намира момичето. Този човек може просто да… Казал ли е името си на Морис Албърг?
Дела Стрийт кимна.
— Джордж Файет.
— Преди колко време се обади Морис?
— Малко след девет.
Телефонът на бюрото на Дела Стрийт иззвъня и тя вдигна слушалката.
— Да, здравей, Гърти… Кой е?… Момент.
Секретарката закри с ръка микрофона и се обърна към Мейсън:
— Той е тук.
— Кой?
— Джордж Файет.
— Доведи го, Дела — ухили се Мейсън. — Бързай, да не промени решението си и да си тръгне. Искам да видя как изглежда и да му задам няколко въпроса.
Дела Стрийт каза:
— Идвам веднага, Гърти. — И затвори телефона.
Адвокатът се разположи на стола зад бюрото си, а секретарката излезе, за да доведе Джордж Файет в частната кантора на Мейсън. След миг тя се върна сама.
— Какво стана? — попита рязко Мейсън. — Тръгнал ли си е?
Дела Стрийт впйтателйо затвори вратата и прошепни.
— Шефе, същият е.
— Моля, кой?
— Човекът, когото се опитах да проследя снощи, онзи, който седеше сам на маса…
— Искаш да кажеш, че той е там отвън и се представя за агент на дружеството, застраховало колата, която блъснала Дикси Дейтън?
— Точно така.
Мейсън грабна телефона.
— Гърти, веднага ме свържи с Детективската агенция на Дрейк. И лично с Пол Дрейк, ако можеш. Извини ме пред Файет, ще го приема след минута. Внимавай да не те чуе. Кажи му, че водя междуградски разговор.
Мейсън погледна часовника си.
— По телефона можем да изгубим много време, Дела. Кантората на Пол е на две крачки по коридора. Може би ще е най-добре да отидеш…
— Момент… Гърти ни е свързала с Пол.
— Ало, Пол, обажда се Пери Мейсън.
— Охо, охо, как си, какво правиш?
— Остави това, Пол, работата е бърза.
— Слушам.
— Има един човек в кантората ми. Представил се е като Джордж Файет. Не знам дали е истинското му име, или не. Много се съмнявам. Искам да го проследите. Да разберете кой е, къде ходи и какво прави.
— С колко време разполагам?
— Ще го задържа колкото е възможно повече — обеща Мейсън, — но ми се струва, че мога да разчитам най-много на пет-десет минути. Пол, той е около трийсет и пет годишен, висок около метър и шейсет и седем, но сигурно тежи деветдесет и два килограма. Тъмен е и има гъсти вежди — и е в състояние да те изиграе. Ще дава вид, сякаш е напълно погълнат от собствените си работи, но ще бъде дяволски нащрек.
— Познавам този тип хора — рече Дрейк. — Ще се занимаем с него.
— Много искам да вземете номера на колата му, да разберете кой е и тъй нататък.
— Добре. Смяташ, че разполагам с десетина минути?
— По-добре разчитай на пет. Почти сигурен съм, че ще успея да го задържа десетина минути, но е възМОЖНО да усети, че нарочно го бавя, и да си тръгне.
— Ще изпратя един човек, който да го изчака и да слезе с него в асансьора. Пери, осигури ми поне пет минути.
Мейсън затвори телефона и се обърна към секретарката си:
— А сега, Дела, върви и го задръж около минута. Усмихни му се мило и му предай, че водя междуградски разговор. Увери го, че току-що са ме потърсили от Ню Йорк и че ще му съобщиш веднага щом свърша. После отиди при телефонистката и й кажи да чака, докато се изкашляш. Когато се изкашляш, да каже, че съм свършил с разговора. Разбра ли?
— Аха. Кога да се изкашлям?
— Когато гостът започне да става неспокоен. Задръж го колкото можеш повече. Трябва ни време. Ако видиш, че става нервен, кашляй.