След като освободиха вратата и тя се затвори, Мейсън се приближи към тях и весело извика:
— Морски поздрав! — А след това се обърна към секретарката си: — От другата страна не духа толкова силно.
Дела кимна и се опита да прибере кичурите коса, разпилени от вятъра върху лицето й.
— Бел — каза тя, — това е шефът ми. Шефе, бих искала да ти представя Бел Нюбъри, с която сме в една каюта. Решихме да се поразходим преди закуската.
— Да вървим тогава — предложи адвокатът.
Двете момичета го хванаха под ръка и тримата поеха към долната страна на палубата. Когато завиваха, вятърът задуха толкова силно, че направо ги принуди да преминат почти тичешком в долната част. Бел Нюбъри пооправи разрошената си коса, засмя се и каза:
— Ама че вятър. Толкова съм слушала за вас, господин Мейсън.
— Ако е ставало дума за нещо лошо, можете да му повярвате — отвърна адвокатът. — А ако е било нещо хубаво, бъдете сигурна, че е клевета.
Тя го гледаше със засмените си тъмни очи, а плътните й червени устни едва-едва се бяха отворили, точно колкото да открият равните й бели зъби, които блестяха на слънцето. Копринената блузка, разкопчана на врата, очертаваше дългата й шия и заоблеността на гърдите й.
— Видях ви двамата с мама да разговаряте снощи — каза момичето. — Сигурна съм, че ви е разказала за нашата семейна мистерия.
— Мистерия ли? — попита адвокатът.
— А-ха, защо се правите, че нищо не знаете?
Дела Стрийт хвърли бърз поглед към Мейсън.
— Каква е тази семейна мистерия, Бел? — попита тя.
— Ами става дума за една изчезнала снимка — обясни Бел. — Мама сложила тази моя снимка с посвещение за татко в куфара и след това го заключила. А когато започнали да разопаковат багажа, видели, че моята снимка е изчезнала от рамката, а на нейно място е поставена една на Уини Джойс, двойничката ми. Сигурно сте разбрали вече за това?
— Лично аз не знам нищо — отвърна Дела Стрийт, като погледна осъдително към адвоката. — А какво мисли майка ти за това?
— Тя го превръща в някаква тъмна загадка — каза Бел. — Не се опитвайте да й отнемете това удоволствие. Ако ви разкаже историята, постарайте се да изглеждате силно уплашени.
— Значи вие не приемате нещата на сериозно? — попита Мейсън.
— Аз ли? — попита тя, като повдигна брадичка и се засмя. — Аз не приемам нищо несериозно — нито живота, нито свободата, нито любовта. Аз съм от безгрижното младо поколение, господин Мейсън — лишено от чувство за уважение още по рождение, но и неспособно на хитрост и коварство, слава богу.
— А какво мисли баща ви за това? — попита той.
— О, татко го прие съвсем на сериозно — отвърна момичето. — Той все се вживява в нещата, опитва се да носи света на раменете си. Толкова рядко успявам да го разсея от грижите му и да го накарам да се повесели с мен.
— Това не е отговор на въпроса ми — отбеляза Мейсън.
— О-о-о, ето това е Големият лош адвокат! — засмя се Бел. — Забравих, че в момента съм подложена на кръстосан разпит. Как ще го наречем, господин Мейсън? — може би „Случаят с откраднатата снимка“?
— Тя не е била открадната — каза той, — а по-скоро подменена.
— Добре тогава. „Случаят с подменената снимка“ — това добре ли ви звучи?
— Задоволително е, поне на този етап — отвърна адвокатът. — Какво мисли баща ви по този въпрос и какви са вашите обяснения?
Тя поклати глава.
— Нямам никакви теории, нито обяснения. Твърде млада съм… Нали не възразявате човек да си направи малко майтап с вас, господин Мейсън? Защото ако възразявате, трябва да ми кажете и тогава ще стана доста по-лоша… Е, сериозно казано, двамата с татко смятаме, че това е някаква шега, която си е направил човек от хотела. Но нали знаете каква е мама? Тя се кълне, че когато е подреждала багажа, в рамката е била моята снимка, но мама обикновено доста се вълнува, когато се подготвяме за пътешествие. Знаете ли, ние двете с госпожица Джойс доста си приличаме, макар че тя едва ли би го признала. Откакто започнахме да пътешестваме, хората в ресторантите и нощните клубове непрекъснато ме зяпат, като се побутват един друг и си шепнат.
— Бихте могли да се възползвате от това — подхвърли Мейсън. — Да бъдете дубльорка или нещо подобно.