Четвъртият човек беше капитанът от артилерията Матей Калудиев. И за него аз ще разкажа по-сетне, защото тоя неделен ден и той отсъствуваше от село. Но като стана дума за капитана, не мога да не отбележа тутакси един доста тъжен факт. Този хубавец с телосложение на древен атлет и при това с артилерийска специалност изведнъж беше проявил някакво странно и необяснимо влечение към медицината. Това ми загатна веднъж моята колежка, доктор Начева, когато аз най-случайно я запитах защо той ходи толкова често в амбулаторията.
— Интересува се от медицината — скромно отвърна тя.
— А защо ти не насочиш вниманието му към моята медицина — казах аз. — Шапът и кокошата чума са доста интересни болести.
Тя се съгласи, че тия болести са интересни.
— При това аз съм под носа му — настоявах, като се мъчех да изглеждам съвсем безразличен, — а до твоята амбулатория, в Лъките, човекът трябва да бие дванадесет километра път!
— О — каза тя, — това не пречи. Та нали капитанът има нов мотоциклет!
Искам да забележа между другото, че моята колежка имаше също такова вирнато носле като онова момиче, което се омъжи някога за приятеля ми от детинските години. На всичко отгоре и тя се казваше Катя. Но и тази Катя като предишната много разсеяно ме слушаше и като че ли думите ми не стигаха до ушите й.
Та по онова време капитан Калудиев продължаваше да ходи на гости в Лъките, а аз отново извадих от долапа моята стара мрежа за ловене на пеперуди.
5
— Ще го бъде ли, докторе? — попита ме председателят, като уплашено се взираше в ранения. Той се притискаше до стената и напразно се силеше да си придаде по-храбър вид.
— Предполагам — казах аз. — Ако не е получил сътресение в мозъка, ще дойде на себе си за по-малко от час.
— Дано, сиромашкият, има дни! — въздъхна председателят.
Майорът мълчеше и сумтеше. Така беше смръщил тежките си рунтави вежди, че те се бяха надвесили като перваз над извития му нос.
Кузман Христофоров стоеше като арестант в ъгъла на стаята и не вдигаше очи от пода. По лицето му не личаха дори следи от вълнение или изненада. Той приличаше на безкрайно отегчен човек, сърдит на целия свят, задето са го вдигнали от хубавия му сън.
Майорът погледна часовника си. Наближаваше пет часът.
— След петнадесет минути ще пристигне доктор Начева — каза той. — Ние сме само на дванадесет километра от Лъките.
— Дванадесет километра — това прави два часа път! — забеляза безстрастно Кузман и се прозина.
— Казах, петнадесет минути — намръщи се майорът. Той се понаведе през прозореца и запита милиционера: — Ти сложи ли постове около пункта? — И като получи утвърдителен отговор, погледна изкосо към втория геолог. — Аз наредих на доктор Начева да тръгне с камиона на стопанството, затова тя ще бъде тук след петнадесет минути. Ясно ли ви е?
Кузман повдигна рамене, прозина се отново и не отговори.
Кафето захвана да прелива и да съска и аз го свалих от триножника.
— Вие, другарю майор, проверихте ли дали няма нещо крадено извътре? — запита председателят.
— Туй е работа на милицията — отвърна троснато майорът. — Аз огледах това, което може да се види от пръв поглед. — И започна да брои на пръсти: — Счупен прозорец, разбит шкаф, изчезнали две хиляди лева пари. — Той отпусна ръката си, помълча и допълни със стиснати челюсти: — И една картографска скица. План.
— Е, туй вече е много лошо! — Председателят въздъхна и обърса с длан челото си. — Скица, казваш?
Майорът мълчеше.
Пак проверих пулса на ранения и поклатих доволно глава — имаше видимо подобрение и в ритъма, и в ударите.
— А къде е старши геологът? — запита изведнъж майорът. — Къде е Боян Ичеренски?
Кузман трепна, по тънките му устни за миг пропълзя иронична усмивка.
Майорът наведе глава. Сигурно се беше засрамил от въпроса си, защото той прекрасно знаеше къде е помощникът му. Добре, че не попита за капитана — и аз на свой ред щях да се усмихна като Кузман, само че не с такава усмивка, разбира се.
Налях кафе в една чашка, седнах до ранения и сложих ръката си на челото му. Клепките му помръднаха веднъж, два пъти, през цепките на ресниците едва-едва надникна помътеният му поглед. Извиках го на име, леко поразтърсих рамото му. Той дълбоко въздъхна.
— Чуваш ли ме? — запитах го.
Устните му се размърдаха.
— Всичко е наред — засмях се аз и с победоносни очи изгледах гостите си.