— Направих някои интересни открития — каза той и помълча.
— Така ли? — повдигна вежди геологът. — Много се радвам.
— Изглежда, че столицата на Момчил се е намирала някъде край южните подножия на Карабаир.
— Чудесно! — усмихна се Ичеренски. — Това е голямо откритие.
— По този случай утре ще те черпя с чаша вино — каза сериозно Авакум и му протегна ръка.
Когато наближи двора на Балабаница, той забеляза до оградата на кака Надка един непознат мъж — той стоеше пред портата и пушеше спокойно цигарата си.
Авакум се понаведе да изчисти обувките си от калта.
— Вие ли се казвате Асен? — запита го непознатият.
— Името ми е Петър — отвърна Авакум.
Те си поприказваха минута-две, после Авакум се изкачи в стаята си. Той заключи вратата, извади радиостанцията и предаде на свръзката си в София:
„Много бързо. Наредете, щото тази вечер, в десет часа без четвърт, над Карабаир да кръжи самолет. Повтарям…“
Като свърши предаването, той седна пред масата, извади преписа от английското стихотворение и тефтерчето си, където беше записал начина за работа с ключа, и започна търпеливо да съставя една сложна шифрограма с пет колонки петцифрени числа.
Балабаница отдавна шеташе из пруста. Той отвори вратата и застана на стълбището.
— Няма ли да слезеш? — запита го Балабаница.
— Няма — каза Авакум и се прозина. — Днес съм извървял много път. Качвал съм се чак на Карабаир! — Той пак се прозина и допълни: — Ще си легна да спя, мила хазяйке, а утре вечер ние с теб ще накладем голям огън и ще си бъбрим чак до първи петли.
Той пак заключи вратата, направи още една проверка на шифрограмата, сетне угаси осветлението и като запуши с луличката си, започна тихичко да се разхожда напред и назад.
Вятърът шумолеше в клоните на бора. Заваля дъжд.
Минутите течаха бавно, струваше му се, че се влачат като костенурки. За да не заспи, той глътна две таблетки кофенал и отново продължи да снове между масата и кревата.
В десет часа без двадесет минути той разтвори двете крила на прозореца, седна пред радиостанцията и се ослуша. Дъждът си шепнеше нещо със стария бор.
Очите му бяха сякаш хипнотизирани от фосфоресциращите стрелки на часовника. И като че ли сърцето му биеше по-начесто от механизма, който отброяваше секундите.
Точно в десет без четвърт откъм Карабаир се дочу далечен бумтеж. Усилваше се, отслабваше и пак започваше да бучи тревожно в смълчаната тъмнина.
Над Карабаир летеше самолет.
Авакум надяна слушалките върху ушите си, запали фенерчето и натисна ключа. През всеки три секунди предаваше в ефира условния кодов сигнал. Зовеше ултракъсовълновата станция, търсеше я в нощта.
По челото му изби студена пот.
И когато почувствува, че кръвта дави сърцето му, в мембраната долетяха първите точки и тирета на кодовия ответ.
Авакум стисна устни, заби поглед в шифрограмата и предаде до тайната ултракъсовълнова станция:
„Слушайте бързо. Ликвидирайте веднага археолога, преди да настъпи полунощ. Станцията и шифъра предайте на ветеринарния доктор, без да се бавите нито минута. Прекъснете всякаква връзка. Очистете квартирата си. Подробности ще научите от жена си. Край. Повтарям…“
Дъждът се беше усилил, навремени подухваше студен североизточен вятър.
Авакум изтича на няколко крачки зад стария бор и се просна върху тревата с лице към прозореца. Не минаха повече от три минути, и откъм прелеза се появи фигурата на Ичеренски. Той беше без шапка и без палто. Спря се под дървото, постоя неподвижен някое време, после бързо и безшумно се покатери по клоните. Като стигна равнището на прозореца, той се понадигна още малко, погледна в стаята и протегна ръка.
И до слуха на Авакум достигнаха през кроткия шум на дъждовните капки няколко отсечени металически удара.
„Убива ме с безгласен пистолет“ — помисли Авакум.
Ичеренски се спусна на земята така ловко, както се беше изкачил, и без да се огледа, хукна обратно към прелеза.
28
По това време аз седях в стаята си и както се казва, „тръпнех в очакване“. Не че ме беше страх от това, което щеше да се случи. Боях се, че може изобщо нищо да не се случи.
Времето беше хладно и аз зъзнех на стола си. Коленете и раменете ми потреперваха от студ. Винаги треперя, когато ми е студено.
Днес следобед Авакум ужасно ме учуди. Той дойде при мене и ме запита направо, без заобикалки, дали съм готов да окажа някаква дребна помощ за спасяването на един невинен човек.