Но не и за най-хитрия.
Незабелязан от никого, Артемис Ентрери бе успял да се добере до подножието на северната стена. Само по себе си, това бе немалко постижение, невъзможно при обичайни обстоятелства, тъй като крепостта беше заобиколена от открито поле с диаметър повече от трийсет метра, отвъд които се издигаха дървета, палатки и масивни скални късове. Само че обстоятелствата далеч не бяха обичайни. При неочакваната поява на кулата насред двора на крепостта, повечето пазачи се бяха защурали насам-натам, мъчейки се да разберат дали става въпрос за вражеско приспособление или за някое тайно оръжие на Соулз. Дори войниците по крепостните стени не можеха да откъснат очи от внушителната гледка.
Ентрери се прилепи до стената. Магията на взетия назаем елфически плащ пиуафуи нямаше да трае дълго на ярката слънчева светлина, но все пак щеше да му даде достатъчно защита, в случай че някой от стражите се надвесеше от стената и погледнеше навън.
Палачът почака, докато не чу откъм вътрешността на двора да се разнася шум от битка.
За неопитното око крепостната стена изглеждаше непристъпна, построена от бял мрамор, който изпъкваше на фона на кафеникавия пясъчник и сивия гранит. В очите на Ентрери обаче това не бе стена, а удобна стълба, с предостатъчно неравности, за които да се залови.
Достигна върха за броени секунди и много внимателно надникна над ръба. Наблизо имаше двамина стражи, които трескаво презареждаха арбалетите си, без да откъсват очи от битката, кипяща в двора.
Съвършено безшумен, палачът се прехвърли през стената, загърнат в своя елфически плащ, а когато няколко секунди по-късно се спусна от другата й страна, вече бе облечен като един от хората на Кохрин Соулз.
Присъедини се към неколцина войници, които тичаха към мястото на схватката, но се отдели от тях, когато я наближиха, и отново се долепи до стената, и се насочи към отворената врата, където току-що бе зърнал Кохрин Соулз. Старецът се бореше с магията на Мрачните, размахал великолепния си меч. Соулз заотстъпва назад и Ентрери стори същото, влизайки в крепостта преди него.
Веднъж озовал се вътре, убиецът се втурна по коридорите с все същата безшумна стъпка, незабелязан от никого. Тежките врати бяха отворени, смъртоносните капани все още не бяха задействани, докато Соулз и дъщеря му тичаха на няколко крачки след палача, следвани от няколко войници, които залостваха вратите и залагаха клопките. Ентрери достигна вратата, която въвеждаше в покоите на Соулз, с достатъчно преднина, не само за да забележи, че всички капани тук вече бяха задействани, но и за да успее да се погрижи за тях.
Ето как когато малко по-късно Ахдания Соулз бутна великолепната, украсена със златни листа врата и заедно с баща си пристъпи в уж сигурната стая, Артемис Ентрери вече беше там, спотаен зад пищен, дълъг до пода гоблен.
Тримата далабадски войници — отлично подготвени, с чудесни оръжия, здрави ризници и лъскави щитове, — се приготвиха да посрещнат тримата мрачни елфи, появили се на западната стена. Колкото и да бяха ужасени от гледката на истински елфи на мрака, тримата мъже все пак запазиха достатъчно самообладание, за да се подредят така, че стената да пази гърбовете им.
Елфите се поотдръпнаха един от друг и се нахвърлиха върху противника. Великолепните им мечове, по два у всеки от тях, описваха толкова мълниеносни кръгове, че остриетата им сякаш се сливаха в едно.
За своя чест войниците удържаха позициите си и посрещнаха атаката с добре преценени движения, потискайки желанието да закрещят от ужас и да се нахвърлят сляпо върху врага, както сториха немалко от другарите им наоколо, с пагубни последствия. Постепенно, подхвърляйки си забързани забележки за тактиката на своите противници, тримата мъже започнаха да разгадават сложния, забележително изкусен танц на оръжията им поне дотолкова, че да успеят да отвърнат с няколко свои удара.
Схватката продължи по този начин известно време — тримата войници се оказаха достатъчно разумни, за да останат по местата си, вместо да се подлъжат и да последват отстъпващите от време на време елфи, отслабвайки по този начин защитата си. Дрънчейки звънко, магическите мечове, които Кохрин Соулз беше дал на най-добрите си войници, успешно устояваха на оръжията на Мрачните.