Докато се прокрадваше покрай стената, гласовете започнаха да се чуват по-ясно. Мишел ридаеше. Емили ругаеше на висок глас — всяка нейна ругатня вдъхваше увереност на Лора, че нещата не са чак толкова зле. Чуваха се обаче и нечии стенания. Някой в стаята бе ранен. Лора затаи дъх и се заслуша.
Еймъс говореше толкова тихо и спокойно, че не можеше да разбере думите му. От време на време нечий глас, най-вероятно на Майкълс, го прекъсваше. Майкълс говореше по-високо от Еймъс, но също така спокойно. Сякаш той владееше положението. Лора се изправи бавно и колкото може по-тихо. Надяваше се, че клетвите на Емили ще заглушат всеки неволно предизвикан от движението й шум. Позволи си само за миг да надзърне в стаята. Последното нещо, което би искала, бе да погледне през прозореца и да се озове лице в лице с Майкълс.
Холът беше дълъг и сравнително тесен, а присъстващите бяха разпръснати по цялото му продължение. На дивана, който беше най-близо до прозореца, се виждаше свитата на кълбо, ридаеща Мишел. Пред дивана Емили бе коленичила пред човек в униформа. Това сигурно беше изпратеният на оглед полицай от окръг Рейбън и изстрелът преди малко явно го беше ранил. Той беше блед и дишаше тежко, но Емили явно бе успяла по някакъв начин да превърже крака му.
В далечния край на стаята с гръб към нея бе застанал Дарил Майкълс, а зад него, встрани от прозореца, бе Еймъс. Тя отново приклекна и се заслуша.
— Искам единствено момичето, Ковалски — заяви Майкълс, — и възнамерявам да го взема.
— Не мисля, че ще стане точно така — възрази тихо Еймъс. — Не мога да ти позволя да го направиш.
— Не ставай идиот, Ковалски. Нали видя какво се случи с «приятеля» ни, като се опита да се прави на герой. Харесваш ми и въобще не ми се иска да стрелям по теб, но ако се наложи, ще го направя.
— Давай, но няма да вземеш момичето.
— Хайде, бе. И кой ще ме спре, след като те очистя — кълнящата лелка или супермоделът? Или може би заместник-шерифът просто се преструва на ранен. Какво ще кажеш, приятел, готов ли си за втори рунд?
Емили изрече още няколко нецензурни ругатни:
— Ще трябва да очистиш и мен, кучи сине. За твое добро е да не ме оставяш жива, защото ако го направиш, няма да се успокоя, докато не те вкарам в затвора и не се погрижа всички педерасти там да ти се изреждат поне по два пъти дневно.
— Емили — намеси се тихо Еймъс, — това няма да помогне.
— Кой каза, че искам да помагам на някого?
— Дарил — заяви Еймъс, — всичко свърши. Можеш да убиеш всички в тази стая, но с това само ще влошиш положението. Шерифът вече е на път за насам с подкрепление, а скоро ще пристигнат и от полицейското управление на Атланта. Няма да се измъкнеш. Най-добре е да се предадеш. В момента положението ти не е чак толкова лошо — имаш какво да разкажеш за случилото се с Лорънс Белю. Не само ти си бил виновен. Ако свидетелстваш срещу Толивър, прокуратурата може да се съгласи на споразумение с теб. Но ако започнеш да убиваш, нещата вече няма да бъдат толкова лесни.
— Остави ме сам да решавам кое е добро за мен, Ковалски. И не бъди толкова сигурен, че няма да успея да се измъкна.
— Ако посегнеш към момичето — заплаши Еймъс, — ще се нахвърля върху теб и ще ти се наложи да ме застреляш.
— По дяволите! Кой би предположил, че си толкова тъп? Виж сега, Робокоп. В мен е и твоят пистолет, и този на приятелчето на пода. Какво възнамеряваш да направиш? С юмрук ли ще ме проснеш на пода?
— Можеш да провериш — отвърна Еймъс.
Лора бе чула достатъчно. Вече знаеше какво трябва да направи щеше да влезе през задната врата. Къщата на Емили бе построена както повечето стари южняшки ферми. През средата й минаваше широк коридор, който имаше врати от предната и от задната страна на къщата. Ако влезеше през задната врата, щеше да се промъкне през коридора и да застане пред хола. Имаше предимството, че знаеше точното местоположение на Майкълс, но трябваше да побърза и да действа, преди той да се премести.
Тя за пореден път се промъкна през живия плет и мина през задния двор. Вече бе взела решение и умът й беше кристално бистър. Изведнъж осъзна нещо — сачмите не бяха недостатък, а предимство. Колкото и да й се искаше да прониже със сребърен куршум малкия мозък на Майкълс и да го убие на място, вероятността да го направи с първия си изстрел бе нищожна. Сачмите обаче щяха да се разпръснат и Лора бе сигурна, че ще успее да го улучи в лицето. Нямаше значение, че изстрелът може и да не бъде смъртоносен. Щеше да го ослепи. Знаеше, че ще го направи, можеше съвсем ясно да си го представи.
Тя стигна до задната врата. Тежката дървена врата бе отворена, така че трябваше да се справи единствено с леката рамка на мрежата за комари. Тя тихо я затвори зад себе си и внимателно пристъпи покрай стълбите през коридора, като се опитваше да не вдига шум. Две стъпки и тя се озова пред хола, сграбчила револвера в двете си ръце и с гръб, опрян в стената. Точно като по филмите.