Лора се ослуша. От силата на гласовете можеше да заключи, че Майкълс продължава да стои точно до входа на хола и че Еймъс все още е точно зад него и се опитва да му попречи да се приближи към Мишел. Лора пое дълбоко въздух, обърна се и застана на прага с насочено право към Майкълс оръжие.
Той държеше лъскав деветмилиметров пистолет, вяло насочен към Еймъс.
— Пусни го! — заяви тя. Майкълс се обърна, погледна я учудено, после й се усмихна.
— Мили Боже! — възкликна той. — Я виж кой е тук… И то с оръжие. Виж какво, скъпа, приятелят ти вече връхлетя тук с цялата си артилерия, но видя, че тя няма да му помогне. Прояви достатъчно разум и хвърли оръжието си. Защо просто не ми дадеш тази играчка? — Лора не отговори. Беше занемяла, но не изпускаше револвера си. Майкълс се усмихна. — Обзалагам се, че знам как да те накарам да го пуснеш. Какво ще кажеш, ако прострелям приятеля ти в коляното? — Той вдигна оръжието си и го насочи към Еймъс. — Хайде, Лора. Не ме карай да стрелям по Ковалски, аз го харесвам. Не обичам да стрелям по хора, които са ми симпатични…
Не успя да довърши. Лора усети унищожителен прилив на гняв и омраза към Майкълс. Страхът й се бе стопил. Тя дръпна спусъка.
Изстрелът бе оглушителен, но тя успя да задържи револвера изправен и сравнително неподвижен. Разнесоха се писъци, някои от които вероятно бяха нейните собствени викове. Тя отново се прицели, но мишената й бе изчезнала. Майкълс се гърчеше на пода с ръце върху лицето си. Той бе един от викащите. Лора свали револвера и с ужас се загледа в процеждащата се през пръстите му кръв.
След миг Еймъс се приближи до падналия на пода и му взе оръжието. Лора продължаваше да стои като вкаменена на прага. Емили се приближи към нея и внимателно пое револвера от ръцете й.
— Ама че работа — промърмори изумено Емили. — Повали го със сачми за плъхове. Кой би помислил, че тази играчка ще свърши такава хубава работа.
Занемяла, Лора се облегна на рамката на вратата. Сякаш всичко се движеше на забавен каданс, все едно че и стаята, и всички в нея се намираха под водата. Еймъс се опитваше да помогне на Майкълс. Навсякъде имаше кръв. Някъде в далечината се чуваше воят на полицейските сирени. С несигурни крачки Лора пристъпи към стълбите и седна, покрила с ръце ушите си, в които все още отекваше изстрелът. Повръщаше й се и имаше чувството, че всеки момент ще припадне.
После чу Еймъс. Бе седнал до нея и я бе прегърнал през раменете. Не разбираше думите, му, но гласът му я успокояваше. Вдигна глава и го погледна. По него имаше кръв — откъде ли бе дошла? Левият ръкав на ризата му — на прекрасната сиво-зелена риза, която му бе подарила — бе разкъсан и подгизнал от кръв. По китката му се стичаха кървави вадички. Тя изведнъж осъзна какво се е случило.
— Застрелях те — промълви. — Аз те застрелях!
— Повърхностно нараняване — отвърна той. — Не си засегнала нищо жизненоважно.
— Но аз стрелях по теб! — проплака тя.
— Скъпа, сачмите се разпръскват. Аз просто се оказах на пътя на няколко от тях. Повечето попаднаха там, за където бяха предназначени. Това е важното. По-късно ще обсъдим въпроса какво въобще си правила с оръжие в ръка. Но сега всичко е наред. Всичко е наред.
> 33
В малката болница на шосе № 76 за пръв път бе толкова оживено. Лечението на трима пациенти с огнестрелни рани — двама, от които в тежко състояние — и една изпаднала в истерия манекенка на бельо, бе истинско предизвикателство за ограничения болничен персонал. Помощник-шерифът Анди Партейн, който бе най-тежко пострадал, бе прегледан пръв, но скоро бе решено, че ще е най-добре да бъде транспортиран с хеликоптер до Атланта. Силно упоеният и под стража Дарил Майкълс имаше опасност да изгуби зрението на дясното си око, но тъй като състоянието му изглеждаше стабилно, бе решено да прекара нощта в болницата и на сутринта да бъде транспортиран с линейка в Атланта.
Еймъс Ковалски също бе прегледан, но според лекарите не бе необходимо да остава в болницата. В лявата му ръка бяха попаднали доста сачми, а няколко бяха засегнали и гърдите му. Докато ги вадеха, Еймъс ругаеше лекарите. Лора, която от мястото си от другата страна на завесите, чуваше какво става, потрепваше при всяка ругатня. Шерифът отчаяно се опитваше да говори с нея, за да разбере точно какво се е случило, но на Лора й бяха дали някакво успокоително, от което можеше единствено да гледа с блуждаещ поглед и мило да се усмихва.