> Епилог
Началото на делото срещу Дарил Майкълс закъсняваше. Лора, отвикнала да бъде просто зрител в съдебната зала, нервно седеше на скамейката и от време на време извръщаше глава, за да погледне към вратата. От известно време се страхуваше от възможния развой на нещата и сега мечтаеше всичко по-скоро да свърши. Едва тогава можеше да се върне отново към спокойното и нормално ежедневие.
Тя се обърна, щом чу, че вратата се отваря. Облечен в тъмен костюм и със сериозно изражение, влезе Крег. Той се настани зад нея.
— Мислех, че съм закъснял — прошепна той.
— Не знам защо се бавят — отвърна Лора. Тя му се възхищаваше, че е намерил сили да дойде. Знаеше, че се чувства до голяма степен отговорен за случилото се и че въобще нямаше да му е лесно да се срещне със семейството на Белю. Професионалното й партньорство с Крег бе приключило в момента, в който градската управа бе сключила с Роланд Джарвис споразумение за доста солидна сума, но Лора все още се чуваше с бившия си работодател по няколко пъти седмично. Тя подозираше, че той продължава да храни надежди, че поне за известно време тя ще се върне да работи за него, но самата Лора още не бе решила какво иска да прави. Парите от споразумението й осигуряваха известно време за изясняване на нещата и в момента прекарваше голяма част от дните си със семейството си, при приятели и с конете във фермата на Емили. Може би с настъпването на септември щеше да добие и някаква по-ясна представа за това какво иска да прави в бъдеще. Засега с удоволствие се наслаждаваше на аромата на цветята. А в моментите, когато почистваше конюшните, и на разни други аромати.
В дъното на съдебната зала отново настъпи раздвижване, Лора се обърна и видя семейство Белю. Облечената в черно Даяна долови погледа на адвокатката и й махна с ръка, но родителите на Лорънс като че ли не забелязаха присъствието й. Хелън Белю както обикновено беше безупречно облечена и напълно спокойна. Лора обаче имаше известна представа колко скъпо й струва това привидно спокойствие, тъй като знаеше, че днес човекът, убил сина й, щеше да бъде осъден най-много на двайсет години затвор.
Това бе споразумението, сключено между Майкълс и прокуратурата, според което той щеше да свидетелства срещу Шон Толивър, който от своя страна бе отхвърлил подобна сделка и скоро щеше да бъде изправен пред съда в обвинение за предумишлено убийство. Майкълс щеше да се превърне в най-важния свидетел на Маршал. Не беше съвсем ясно как ще протече насроченият за следващия месец процес, но едно бе сигурно — Атланта щеше да бъде в центъра на вниманието на цялата държава, която с вълнение щеше да следи шоуто, разигравано в съдебната зала от спортната звезда и съзвездието от знаменити адвокати, които щяха да я защитават.
Приставът влезе в залата и изслушването като че ли най-накрая щеше да започне. Лора тъкмо поглеждаше часовника си, когато на скамейката до нея се настани Еймъс и хвана ръката й:
— Извинявай. Трябваше да свърша нещо.
— Явно съдията също си има друга работа — промърмори тя. Едва бе казала това, когато страничната врата се отвори и в залата бе въведен Майкълс. Лора не го бе виждала от нощта във фермата на Емили. Тя стисна ръката на Еймъс, докато Майкълс заемаше мястото си и оглеждаше залата, за да види присъстващите на закритото заседание на съда. Хирурзите не бяха успели да спасят нараненото му око и то бе покрито с черна превръзка, която му придаваше жесток, пиратски вид. Той изгледа Лора със здравото си око, после се изсмя и се извърна.
Сърцето на младата жена биеше до пръсване. Яростта и омразата, които бе изпитвала през онази нощ, бяха изчезнали, бяха останали единствено вината и съжалението. Лора знаеше, че Еймъс, макар и да не го беше заявил, се надява, че присъствието й на делото и изслушването на изповедта на Майкълс за престъпленията му ще прогони тези й чувства.
След няколко минути, които се сториха на Лора като цяла вечност, в съдебната зала влезе съдия Рут, следван от Маршал Оливър и Мередит. Той откри заседанието и секретарят му започна да чете дългия списък обвинения, който за голяма изненада на Лора започваше с разбиването и влизането с взлом в къщата й. Съдията го попита дали се признава за виновен.
— Да, ваша светлост — отвърна Майкълс с равен тон.
— Бихте ли обяснили на съда защо сте решили, че е необходимо да влизате с взлом в къщата на госпожица Частейн.
Майкълс се обърна и впери поглед в Лора.
— Започваше да става досадна. Исках да я сплаша. Опитах се да представя нещата така, сякаш някой я преследва, като се надявах приятелят й да успее да я вразуми. Мислех, че ако той реши, че някой я преследва, може би ще я принуди да престане да работи за известно време.