— Добре ли си? — попита я Еймъс и я прегърна.
— Не знам. Беше ми много тежко да го видя отново.
— След като чу думите му, сигурно вече ти е по-леко — заяви Маршал. Двамата с Мередит се бяха приближили към Лора и Еймъс. Младата жена се срещаше за пръв път с бившия си шеф, след като я бе уволнил. — Е, Лора, какви са плановете ти?
— В момента нямам планове.
— В прокуратурата има свободно място. Помисли си — отсече той, обърна се и се отдалечи.
Мередит се засмя:
— Внимателен както обикновено, а? Но, Лора, наистина ми се иска да се върнеш.
— Ще участвам ли в процеса срещу Толивър?
— Не — заяви Мередит и после, след като видя учудването й, добави: — Само защото няма да има процес.
— Признал се е за виновен, така ли? — попита Еймъс.
— Да. В баскетболната лига най-сетне се вслушаха в гласа на разума и го изрита от спорта завинаги. Съзвездието от блестящи адвокати решиха, че това не е добър знак, и изключително дискретно ни помолиха да сключим споразумение.
— Мислех си, че Маршал иска да направи показен процес преди изборите — обади се Лора.
— Искаше, но все пак не е глупак. Никога не може да се предскаже със сигурност какво могат да направят дванайсет жадни за слава съдебни заседатели. А и показанията на Майкълс биха могли да бъдат оспорени. Толивър не може да бъде свързан с нито едно от действията по потулването на случая. Посъветвах Маршал да приеме предложеното ни от защитата споразумение. На практика ни направиха подарък.
— Предполагам — промърмори Лора. С крайчеца на окото си забеляза семейството на Лорънс да излиза от залата. — Те знаят ли?
Мередит кимна:
— Маршал първо отиде да ги попита. Знаеш ли какво каза госпожа Белю?
— Какво?
— Време е да погребем сина ми.
Лора наблюдаваше как вратата на залата се затваря зад последния член на семейството.
— Мисля, че Белю има право да почива в мир — заяви тя. — Всички имаме право на почивка.