Той ще чака Джоуи, помисли мрачно Кристин. Защото той иска да убие точно него.
Шери Ордуей, администраторката на Клемет-Харисън, се питаше дали тя и Тед, нейният съпруг, бяха направили грешка. Преди шест години, след три години семеен живот, те бяха решили, че наистина не искат деца и Тед беше си направил операция за стерилизиране. Без деца те можеха да си позволят по-добра къща, по-добро обзавеждане, по-хубава кола и бяха свободни да пътуват, а вечерите им бяха винаги спокойни и идеални да се сгушиш с някоя книга… или един в друг. Повечето от техните приятели бяха семейни и всеки път, когато Шери и Тед виждаха детето на някой друг да бъде невъзпитано или очевидно злобно, те се поздравяваха за проявената от тях мъдрост да не бъдат родители. Наслаждаваха се на своята свобода и Шери никога не съжаляваше, че е останала бездетна. Досега. Докато тя отговаряше на телефона, пишеше писма и правеше регистрации, наблюдаваше Джоуи Скавело и започна да й се иска (само малко)той да бъде неин.
Джоуи беше такова добро дете. Той седеше в едно от креслата в чакалнята, което го смаляваше още повече, краката му не достигаха пода. Той говореше, когато го заговаряха, но никога не прекъсваше никого, нито привличаше вниманието върху себе си. Прелистваше някои от списанията, разглеждаше картинките, говореше си тихо под носа и беше почти най-умното дете, което тя някога беше виждала.
Шери точно беше завършила да пише на машината едно писмо и наблюдаваше крадешком момчето, когато с много мръщене и прехапване на езика Джоуи провери възлите на връзките на своите гуменки и завърза отново едната от тях. Тя се готвеше да го попита дали не би желал още един от нейните лактови бонбони „Лайф Сейвър“8, когато телефонът иззвъня.
— Клемет-Харисън — каза Шери.
— Там ли е Джоуи Скавело? — попита един женски глас. Той е само едно малко момче, шестгодишно. Вие не може да пропуснете да го видите, ако е там. Той е толкова чаровен.
Изненадана, че някой би могъл да се обади на момчето, Шери се колебаеше.
— Баба му се обажда — каза жената. — Кристин ми каза, че е довела Джоуи във вашата служба.
— О. Неговата баба. Ами, да, разбира се, точно сега те са тук. В момента мисис Скавело е в кабинета на мистър Харисън. Няма я тук, но аз съм сигурна…
— Ами, всъщност, аз искам да говоря с Джоуи. Той също ли е в кабинета на мистър Харисън?
— Не. Той е тук при мен.
— Мислите ли, че е възможно да поговоря малко с него? — попита жената. — Ако това не е твърде голямо безпокойство.
— О, не е никакво безпокойство…
— Няма да задържа дълго линията.
— Разбира се. Само минутка — каза Шери и отдели слушалката от лицето си. — Джоуи, за тебе е. Твоята баба.
— Баба ли? — попита той и изглежда беше учуден.
Джоуи отиде до бюрото. Шери му даде слушалката и той каза „ало“, но нищо повече. Просто беше се вцепенил. Малката му ръка стискаше слушалката така силно, че кокалчетата изглеждаха, като че ли щяха да пробият кожата, която ги покриваше. Той стоеше там с широко отворени очи и слушаше. Кръвта се оттегли от лицето му, а очите се напълниха със сълзи. Изведнъж, с едно ахване и потреперване, той затръшна телефона.
Шери подскочи от изненада.
— Джоуи? Какво не е наред?
Устата на Джоуи трепереше.
— Джоуи?
— Това беше… т-тя.
— Твоята баба.
— Не. В-вещицата.
— Вещица?
— Тя каза… тя ще… ми изреже сърцето.
Чарли изпрати Джоуи в своя кабинет при Кристин, затвори вратата след тях и остана в приемната, за да разпита Шери.
Тя изглеждаше смутена.
— Не трябваше да я оставям да говори с него. Аз не помислих…
— Вината не е твоя — успокои я Хенри Ранкин.
— Разбира се, че не е — каза й Чарли.
— Що за жена…
— Точно това се опитваме да открием — каза Чарли. — Аз искам да помислиш върху обаждането и да отговориш на няколко въпроса.
— Няма много за казване.
— Тя е твърдяла, че е негова баба ли?
— Да.
— Каза ли, че тя е мисис Скавело?
— Ами… не. Тя не си каза името. Обаче знаеше, че той е тук с майка си и изобщо не заподозрях… имам предвид, че гласът й звучеше като на една баба.