Сенди погледна назад и видя, че Кристин, мъкнеща два куфара и съпровождана от кучето, точно бе достигнала до колата, където момчето бе отворило задната врата за нея.
— Чакайте! — извика им той и после погледна обратно към улицата.
Сега пикапът се приближаваше бързо. Дяволски бързо.
— В къщата! — изкрещя силно Сенди.
Жената беше нащрек, защото дори не се поколеба, а просто пусна куфара, сграбчи сина си и се отправи обратно по пътя, по който беше дошла, към отворената врата, където сега стоеше Макс.
Останалото се случи за няколко секунди, но ужас беше изкривил чувството за време на Сенди Брекенстайн, така че изглеждаше, като че ли бяха изминали минути в непоносимо удължена паника.
Първо, пикапът го изненада като пресече улицата и влезе в алеята за паркиране пред къщата. Но не спря там. Излезе от алеята, но не обратно на улицата, а в тревата. Движеше се с рев през тревната площ пред къщата, като изкореняваше трева, хвърляше кал и чимове в своята диря, мачкаше цветята и прекатури едно басейнче за птици. Двигателят му ръмжеше, а гумите му избоксуваха за момент, но после отново захапаха. Пикапът летеше напред с маниакално намерение.
Какво по дяволите…
Вратата на пикапа от страната на мястото до шофьора се отвори и един мъж изскочи оттам, падна в тревата и се претърколи.
Сенди си помисли за плъхове, напускащи обречен кораб.
Пикапът проби оградата със съседния имот.
— Какво става? — извика Макс зад Сенди.
Сега само една къща отделяше синия Додж от тяхната къща.
Чубака лаеше яростно.
Шофьорът на пикапа даде още газ. Той идваше бързо като експресен влак, като ракета.
Намерението беше ясно. Колкото и безумно да изглеждаше това, пикапът щеше да се блъсне в къщата, в която се криеха.
— Излезте навън! — извика Сенди на Кристин, Джоуи и Макс. — Излезте от къщата, надалеч от нея, бързо!
Макс изскочи от къщата и тримата заедно с кучето побягнаха към задния двор. Това беше единствената посока, в която можеха да се придвижат.
Синият Додж свърна, за да избегне едно дърво в съседния двор и блъсна оградата.
Сенди вече беше се отклонил от пикапа и тичаше обратно покрай стената на къщата.
Оградата от колове се пропука зад него със звук на трошащи се кости.
Сенди премина тичешком през навеса и после покрай колата прескачайки изоставените куфари. Той викаше на другите да бързат, викаше им да се махат от пътя. Подканяше ги към задния двор, към оградата, отвъд която имаше тясна уличка.
Не бяха успели да изминат целия път, когато пикапът се блъсна със страшна сила в къщата. Частица от секундата по-късно, оглушителна експлозия разтърси задавения от дъжд ден. За момент изглеждаше, като че ли самото небе беше паднало, а земята бурно се издигна нагоре и се сгромоляса.
Пикапът е бил натъпкан догоре с експлозиви!
Сенди усети удара от горещата въздушна вълна, която го подхвана и хвърли. Той премина, премятайки се, през тревната площ, през някаква леха с азалии и накрая се блъсна в дъсчената ограда до малката уличка, удряйки дясното си рамо. Видя огън на мястото, където беше къщата, огън и пушек, който се издигаше нагоре като огромен стълб. Във въздуха хвърчаха множество отломки, летви и мазилка, стъкло, тапицирана облегалка на едно кресло, от която се изсипваше пълнежа, счупен капак от тоалетна чиния, възглавници от канапе, едно парче килим — той зарови ниско главата си, молейки се да не бъде ударен от нещо тежко или остро.
Докато го бомбардираха отломките, Сенди се питаше, дали шофьорът на пикапа беше изскочил навън, както бе направил човекът от седалката до него. Беше ли изскочил в последния момент или бе така заангажиран с убиването на Джоуи, че беше останал зад волана, направлявайки синия Додж по целия път до къщата? Той, може би, седеше сега сред развалините с оголени от плът кости, а ръцете на скелета му продължаваха да стискат почернялото от огъня кормило.
Експлозията удари Кристин в гърба като гигантска ръка. Оглушена за кратко време от взрива, тя беше отхвърлена надалеч от Джоуи. В една кратка, но зловеща тишина, Кристин се претърколи през някаква кална цветна леха, чупейки гъстите храсти от ярко и тъмночервени импатиенс19 и усещайки носещите се на талази вълни горещ въздух, който изглежда за момент изпари падащия дъжд. Тя удари болезнено коляното си в ниската тухлена ивица, която ограждаше засадената площ, усети в устата си вкус на пръст и се спря до стената на градинската беседка, която беше обрасла с бугенвилия. Все още в тишина, върху нея и върху градината около нея, падаха дървени покривни плочки, парчета мазилка и други отломки. Слухът й започна да се възвръща, когато тостера, който така скоро беше използвала, за да направи закуска, дрънна върху тревата и шумно отскочи на известно разстояние, сякаш беше живо същество, влачейки шнура си като опашка. Нещо огромно и тежко, вероятно покривна греда или голям къс зидария падна върху покрива на дългата и приличаща на тунел градинска беседка и я събори. Стената, до която беше се опряла Кристин, хлътна навътре, разкъсаните стебла бугенвилия изпопадаха върху нея и тя осъзна колко близо е била до смъртта.