— Полицията на Лагуна Бийч, разбира се, също иска да говори с вас за случилото се тази сутрин.
— Тя също да върви по дяволите. Дори никой там да не принадлежи към Църквата на Здрача. Спайви може да очаква от мен да се появя в участъка. Може нейни хора да наблюдават и чакат, за да ни убият в минутата, в която излезем от колата. — Внезапно през главата й премина една ужасна мисъл. — Нали няма да ни водите в никакъв полицейски участък? — попита тя.
— Не — отвърна Чарли. — Само казах, че те искат да говорят с вас. Не съм казал, че смятам идеята за добра.
Кристин се облегна на седалката.
— А има ли някакви добри идеи? — попита тя.
— Не трябва да увесвате нос.
— Имам предвид, какво ще правим сега? Нямаме никакви дрехи, нищо освен това, което носим на гърба си плюс моята дамска чанта и кредитните карти, което не е много. Никъде не можем да останем. Не смеем да отидем при наши приятели или където и да е другаде, където ни познават. Хората на Спайви ще ги преследват като диви животни.
— Това не е чак толкова лошо — каза той. — Преследваните животни нямат удоволствието да бягат в Мерцедес Бенц.
Кристин оцени неговия опит да я накара да се усмихне, но не можа да намери воля, за да го стори.
Това „туп-туп-туп“ на чистачките на предното стъкло звучеше като странно нечовешко сърцебиене.
— Мисля да отидем в Ел Ей20 — каза Чарли. — Църквата на Здрача се подвизава в града, но по-голямата част от нейните дейности са съсредоточени в окръзите Ориндж и Сан Диего. Из Ел Ей бродят малко от хората на Грейс, така че рискът някой от тях да ни открие е малък. Фактически, няма почти никакъв риск.
— Те са навсякъде — каза Кристин.
— Бъдете оптимист — каза Чарли. — Не забравяйте малките уши.
Кристин погледна назад към Джоуи и пристъп на вина я проряза при мисълта, че може да го плаши. Но той изглежда не обръщаше внимание на разговора от предните седалки. Джоуи продължаваше да гледа през прозореца, но вече не океана, а поредицата магазини в Корона Дел Мар.
— В Ел Ей ние ще купим куфари, дрехи, тоалетни артикули и всичко друго, от което се нуждаете — каза Чарли.
— После?
— Ще вечеряме.
— После?
— Ще намерим хотел.
— Ами, ако в хотела работят нейни хора?
— Ами, ако някой от нейните хора е кмет на Пекин? — попита Чарли. Тогава ще е по-добре да не ходим и в Китай.
В края на краищата, тя му отпусна една слаба усмивка. Не беше много, но бе всичко, което Кристин имаше в себе си и тя дори се изненада, че може да реагира толкова добре.
— Извинявайте — каза тя.
— За какво? Че сте човешко същество и се страхувате?
— Не желая да изпадам в истерия.
— Тогава недейте.
— Няма.
— Това е хубаво, защото е налице благоприятно развитие.
— Като например?
— Един от тримата мъртви мъже от миналата нощ — червенокосият, който застреляхте вие — е бил идентифициран. Името му е Пат О’Хара. Те са били в състояние да го идентифицират, защото той е професионален крадец с три ареста и една присъда в досието си.
— Крадец ли? — попита тя, слисана от това неочаквано въвеждане на един по-обикновен криминален елемент.
— Полицаите не само са открили името му. Те могат също да го свържат с Грейс.
— Как? — попита Кристин, изправяйки се в седалката, стресната.
— Неговото семейство и приятелите му казват, че той се е присъединил към Църквата на Здрача преди осем месеца.
— Това е то! — възкликна възбудено тя. — Точно от каквото се нуждаят, за да арестуват Грейс Спайви.
— Е, разбира се, те са се върнали в църквата, за да поговорят отново с нея.
— И това е всичко? Само да поговорят с нея?
— До този момент те нямат никакво доказателство…
— О’Хара е бил един от нейните хора!
— Но няма никакво доказателство, че той е действал по нейно указание.
— Те, всичките, правят каквото им каже тя, точно каквото им каже тя.
— Но Грейс твърди, че нейната църква вярва в свободната воля, че никой от нейните хора не е и в най-малка степен повече направляван, отколкото католиците или презвитерианците, или с по-промит мозък от който и да е евреин в която и да е синагога.
— Глупости — каза тя тихо, но с чувство.