Лицето на Джоуи се проясни.
— Ето, това се казва облекчение! — възкликна той. — Ако беше вещица, тя можеше да ме превърне в жаба или нещо подобно.
— Е, животът като жаба може да не бъде чак толкова лош — пошегува се тя. — Ти би седял цял ден на едно плаващо листо от водна лилия и просто би си почивал.
— Жабите ядат мухи — отбеляза той с гримаса, — а аз не понасям дори телешко.
Тя се засмя, наведе се напред и го целуна по бузата.
— Дори тя да беше вещица — каза Джоуи, — аз вероятно щях да бъда окей, защото имам Бренди, а той не би позволил на никоя стара котка да се приближи.
— Ти можеш да разчиташ на Бренди — съгласи се Кристин, погледна кучето и добави: — Ти си немезидата2 за всички котки и вещици, нали, космата муцуно?
За нейна изненада, Бренди протегна муцуната си и я лизна под брадичката.
— Уф — каза тя. — Не се обиждай, но не съм сигурна, дали да те целуне човек е по-добре, отколкото да яде мухи.
Джоуи се ухили и прегърна силно кучето.
Кристин се върна в кабинета. Купчината документи за обработка изглежда беше станала по-голяма, докато я нямаше.
Тя не успя да седне на стола зад бюрото, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.
— Ало?
Никой не отговори.
— Ало? — каза отново Кристин.
— Грешка — отвърна тихо някаква жена и затвори. Кристин остави слушалката и се върна към работата си.
Тя не помисли повече за позвъняването.
3.
Кристин се беше събудила от лая на Бренди, което беше необичайно, защото той почти никога не лаеше. После тя чу гласа на Джоуи.
— Мамо! Ела бързо! Мамо!
Той не я викаше. Той крещеше за нея.
Когато отхвърли завивките и стана от леглото, тя видя светещите червени цифри на дигиталния будилник. Беше един часа и двадесет минути след полунощ.
Прекоси тичешком стаята, премина през вратата в коридора и се отправи към стаята на Джоуи, палейки лампите по пътя си.
Джоуи седеше в леглото, притискайки глава към таблата, сякаш се опитваше да мине през нея и да се плъзне по магически начин в стената зад нея, където да може да се скрие. В ръцете си стискаше усукани части от чаршафа и одеялото. Лицето му беше бледо.
Бренди беше при прозореца с предните лапи върху перваза. Той лаеше по нещо в нощта отвъд стъклото. Когато Кристин влезе в стаята, кучето спря да лае, отиде до леглото и погледна въпросително Джоуи, сякаш търсеше указания.
— Там, отвън, имаше някой — каза момчето. — Гледаше вътре. Това беше тази луда стара дама.
Кристин отиде до прозореца. Жълтеникавата светлина от уличната лампа при ъгъла не стигаше далеч. Въпреки че на небето имаше луна, тя хвърляше само слаба млечнобяла светлина, която правеше тротоарите да изглеждат като покрити със захарна глазура и посребряваше паркираните по улицата коли, но разкриваше малко от тайните на нощта. Тревната площ и храстите лежаха потънали в дълбока тъмнина.
— Тя още ли е там? — попита Джоуи.
— Не — отвърна Кристин.
Тя се отвърна от прозореца, отиде при него и седна на ръба на леглото му.
Той все още беше бледен. Трепереше.
— Миличък, сигурен ли си… — започна Кристин.
— Тя беше там!
— Какво точно видя?
— Лицето й.
— На старицата?
— Да.
— Сигурен ли си, че е била тя, а не някой друг?
— Тя беше — кимна той.
— Там, навън е толкова тъмно. Как би могъл да виждаш достатъчно добре, за да…
— Аз видях някой при прозореца, просто сянка на лунната светлина. Тогава запалих лампата и това беше тя. Можах да видя. Това беше тя.
— Но, миличък, аз мисля, че няма никакъв начин, по който да може да ни проследи. Аз зная, че не може. И няма начин, по който би могла да научи къде живеем. Във всеки случай, не така скоро.
Джоуи не каза нищо. Той само се взря в своите стиснати юмруци и бавно пусна чаршафа и одеялото. Дланите му бяха потни.
— Може би ти си сънувал нещо, а? — попита Кристин.
Джоуи поклати енергично глава.
— Понякога — каза тя, — когато се събудиш от някакъв кошмар, ти, просто за няколко секунди, можеш да бъдеш един вид объркан относно това, кое е действителност и кое е само част от съня. Разбираш ли? Всичко е наред. На всекиго се случва, от време на време.