— Разбира се, ние знаем от Кърт, че Тери направила първото си посещение при него скоро след изчезването на Темара. Тук полицията е лишена от преимущество. Изминали са дванадесет години и единственият жив човек от тримата не разговаря с тях.
— Добрата стара Добавка пет към конституцията — изтъкна Пол. Подсъдимият затваря уста и никой не може да го накара да говори.
— Не подлагай на съмнение конституцията — възрази Нина. — Добрата стара Добавка пет осигурява важна защита срещу посегателствата на държавата над личността.
— И понякога виновните излизат на свобода.
— Все още разсъждаваш като ченге, Пол.
— Да. Затова съм толкова добър като детектив, осигуряващ защитата на обвиняемия — заяви Пол. — И тъй като заговорихме за това колко съм блестящ, нека те уведомя, че старите ми приятели, ченгетата, пристигнаха тази сутрин, за да вземат от мен свидетелски показания относно събитията вчера. Внимателно им обясних, че те е осенила безумна идея къде би могъл да се намира Скот, а не си искала да ги безпокоиш. Случайно си се намирала в този район, отишла си да провериш дали предположението ти е вярно, използвала си цялото свое красноречие да убедиш Кърт да се върне обратно и си оставила съобщение за мен да дойда въоръжен, просто за всеки случай, и тъй нататък, и тъй нататък. Откачих те от въдицата на полицейското преследване. Дори осигурих малка почивка на Кърт. Заявих: „Господа, по това време аз не осъзнавах, че Скот е дал съгласието си да се предаде доброволно.“ Записах показанията си на касета. Тя се намира под завивките ми.
— Благодаря — отвърна му разсеяно Нина.
— Няма ли да пъхнеш ръка под завивките ми, за да намериш касетата? — попита Пол с изкусителен глас и смъкна одеялото до кръста си.
— Дай ми проклетата касетка. Трябва да тръгвам.
— Добре. Ще имаме много време да я разучим под завивките по-късно.
— Пол.
Той й даде касетката.
— Не се притеснявай толкова. Ако Скот е невинен, ще успеем да го измъкнем. Обикновено справедливостта възтържествува в края на всеки процес.
— Чувала съм това неписано правило. Аз… съжалявам, че те ударих, Пол.
— Прощавам ти. Съжалявам, че набих приятеля ти.
— Не мога да ти бъда благодарна за това.
— Ти отвръщаше на целувките му.
Този път Нина не отговори. Тонът на Пол звучеше шеговит, ала той се чувстваше наранен и го заявяваше пред нея.
Детективът се вдигна на лакът, за да проследи с поглед как Нина си отива. Тя вече бе пристъпила към отворената врата, когато един униформен полицай се изправи на пътя й, стиснал папка с документи в ръка. Той каза:
— Извинете, госпожо. Извинете. — Тя зачака ядосано, мислейки си както една от героините на Дороти Паркър11: „Какво, по дяволите, пак искат от мен?“ Полицаят размаха някакъв лист хартия в ръка и тъй като Нина не го взе веднага, той го напъха в дланта й.
— Предадох ви каквото трябваше, госпожо — бързо изрече полицаят. — Ако имате някакви въпроси, обърнете се към Колиър Хелоуел. Призована сте като свидетел в процеса на Кърт Скот.
Пол се разсмя, забелязвайки израза на лицето й. Полицаят също се усмихна, отмина Нина и се приближи до леглото на детектива.
— Господин Ван Уегънър, предполагам? — каза той, измъкна втори лист хартия, който Пол взе, без да престава да се усмихва.
— Хей! — извика детективът.
— Желая ви приятен ден — заяви полицаят.
След като напусна болницата, Нина закара Боб и братовчедите му на плажа, където стигаше булевард „Ски Ран“. Там Мат развиваше бизнес през летните месеци — закрепяше парашути на гърба на туристите и след това пореше повърхността на езерото с моторница, а те летяха в небето над него.
Пестенето на електрическа енергия през летния сезон означаваше, че осветлението се пуска едва в осем часа вечерта. Мат тъкмо инструктираше четирима японски туристи как трябва да сложат предпазните жилетки, свързани с парашута и с дълго въже от лодката. Един след друг те затичаха по плажа, Мат запали моторницата, а те се издигнаха на неколкостотин фута над езерото Тахо, летейки сред оранжевия залез.
Докато Мат разговаряше с туристите, Нина нагази в студената спокойна вода и поплува в езерото за пръв път това лято, плъзгайки се през вълните от розова и оранжева светлина. Най-сетне се умори, обърна се по гръб и погледна назад към плажа. Тя беше единственият плувец във водата. Хората на брега изглеждаха като едва видими силуети. Залезът беше изтрил линията между езерото и небето, затова й се струваше, че се носи във въздуха. За няколко минути Нина забрави тревогите си и се отпусна в прегръдката на водата.