Спорт за жени. Истинските мъже се занимаваха с истински спортове: футбол и баскетбол — и то тъкмо в тази последователност. За хокея бе необходим порочен дух, какъвто за нещастие проявяваха хората, обуващи кънки на краката си. Освен това нито един уважаващ себе си американец нямаше да отбие топката с глава, отдавайки силите си на европейската разновидност на футболната игра.
Спортът хвърляне на копие спадаше към заниманията, подходящи за хора, които въобще не бяха способни да работят в какъвто и да било отбор.
Последна страница. Немският клуб се състоеше предимно от момичета. Кърт Дж. Скот седеше на последния ред. Това можеше да се очаква от него. Отговорничката на клуба, госпожа Ингрид Шийтс, сивокоса дама в дълга пола, стоеше от дясната страна на реда.
Пол се опита да мисли доброжелателно за младежа. Не всички мъже можеха да достигнат неговите превъзходни постижения. Не всички мъже бяха в състояние да блестят във всички области, в които насочваха проявите си. Музикантите, с изключение на онези, занимаващи се с джаз, плюс студентите, изучаващи някакъв език, не влизаха в сметката. Защо жените се влюбваха в тях така охотно? Това беше загадка, също тъй неразрешима както мистериозният въпрос къде беше забутал гребена си?
Стори му се, че открива у Боб черти на Скот и това не му хареса. Черната коса. Добре оформена, сякаш изваяна брадичка. Същата стойка, макар че все още беше момче на единадесет години. Дълбокомислен израз на лицето, може би просто маска, може би получил се в резултат на потиснати чувства: Пол го беше забелязал у бащата. Точно същия имаше и синът.
Обади се до госпожа Шийтс в Университета на щата Невада. Преди една година тя се бе пенсионирала, ала някой в отдел „Прием на студенти“ се разрови и намери номера й, след като Пол им съобщи за голямата сума пари, които тя по погрешка бе заплатила в магазин от веригата „Хера“.
Когато се свърза с нея по телефона, й обясни, че става дума за наследство, което Скот получил от далечен свой роднина — чичо Дитер.
Трябваше да крещи оглушително в слушалката. Дамата беше твърде възрастна, макар че разсъдъкът й беше напълно в ред. Съобщи му, че не си спомня много добре Кърт, ала Пол продължи разговора — не желаеше да изтърве тази дама — тя можеше да се окаже единствената му пряка връзка с Кърт Скот. По-нетърпелив човек никога не би понесъл несвързаните приказки на госпожа Шийтс, ала той бе открил, че инвестирайки малка част от свободното си време, често печелеше внушителни дивиденти. И този път получените резултати не бяха изключение от това правило.
След като описа твърде подробно годините, прекарани в университета, и го обсипа с многословни коментари за някои от любимите си ученици, госпожа Шийтс си припомни майката на Скот, която работила години наред като асистент в програмата за обучение по немски език. Накрая ежедневното пътуване от Тахо до университета се оказало прекалено тежко за нея.
— Тя винаги бе искала да се завърне в Германия. Разбирате ли, те живяха известно време там, когато Кърт беше малък.
— Спомняте ли си къде са живеели?
— Хм-м. По това време бащата на Кърт беше военен, значи сигурно са живеели в някакъв град, където е имало военна база.
— Франкфурт?
— Висбаден — отговори жената, — точно така. Да, сигурна съм, че беше Висбаден.
— Вие много ми помогнахте — каза й Пол.
— „Aus Fluegel des Gesanges“ — „Върху крилете на песента“ — това беше мотото на Скот от стих на Хайне. Всичките ми студенти трябваше да прочетат великите немски поети и да подберат от творбите им някоя фраза, която според тях ще им помага в живота в бъдеще. Твърде добра памет за старица като мен, която вече е празнувала седемдесет и шестия си рожден ден — добави бързо тя. — Не мислите ли?
— Наистина много добра — съгласи се Пол. — Макар че във вашия случай не бих използвал думата „старица“.
— Онази жена ме нарече така… Тя искаше да й разкажа всичко, което зная за Кърт. Нейната история беше още по-привлекателна от вашата. Тя ми съобщи, че Кърт спечелил от лотарията. Аз не й казах нищо.
Докато Сенди беше на обяд в понеделник, една служителка на средна възраст от пощенската станция, облечена в джинси и памучна фланела, с метални предпазители около глезените, донесе дебел жълт плик на Нина. На гърдите върху червената й фланела имаше надпис „Бързоноги жени“, а под него се виждаха силует на велосипед и мотоциклет.
Адресът на подателя, изписан върху плика, беше фирмата на Рийзнър. Джефри Рийзнър не беше приел начина, по който тя бе формулирала съдебното нареждане по делото. След десет дни, на тридесети март, предстоеше ново разглеждане на случая „Суийт срещу Ландън“.
По дяволите! Тя бе спечелила делото. Затова бе съставила формалното съдебно нареждане. Обикновено когато адвокатът на страната, изгубила делото, не подпишеше нареждането след десет дни, то бе изпращано и приемано от съда без никакви промени. В случаите, когато езикът, използван в нареждането, бе неприемлив за някого, двамата адвокати се срещаха и изработваха текст, удовлетворяващ и двете страни. Очевидно в настоящия момент Рийзнър не желаеше да се среща с нея.
Новото разглеждане на случая попари всички надежди, които Нина бе хранила, че ще се отърве лесно от Тери. Можеше да поиска отлагане на делото, така филмът щеше да се излъчи по-късно, което щеше да удължи връзката помежду им, а гневът на клиентката й щеше да се разгори с още по-голяма сила. Или пък да го впише в календара като една от поредните си задачи, която трябва да бъде доведена докрай. Сенди се върна, люлеейки широк пурпурен шлифер след себе си.
— Изпратихме ли писмото до Тери Ландън, онова с което я изключвахме от списъка на нашите клиенти?
— Замина снощи с вечерната поща.
— Брр! Може ли до края на деня да изпратиш друго писмо с копие от материала, който получихме днес? Съобщи й, че на тридесети март ще бъда с нея, но това ще е последната ми работа по делото.
Сенди събличаше палтото си с такова флегматично безразличие, че Нина се обърна към нея:
— Сенди?
— Изключихме ли я от списъка на нашите клиенти или не? — попита Сенди и махна топчица мъх от връхната си дреха.
— Не мога да изключа клиентката от списъка си, ако с това накърня интересите й. Не е етично. Сега има последно разглеждане на делото. Няма как да се измъкна.
— Щом смятате, че е така. Ако аз бях на ваше място, просто нямаше да се явя в съда.
— Всъщност положението е много по-сложно. Ако не се явя в съда и нямам основателна причина за това, съдията Милн ще ме санкционира със седемстотин и петдесет долара. Ако изпратя искане до съда за издаване на постановление, че се оттеглям като адвокат по делото сега, той няма да го направи, защото предстои само още едно разглеждане по делото. Ако отложа разглеждането на делото под някакъв претекст, излъчването на филма й ще бъде забавено още повече, а аз ще действам неетично, защото тя е засегната страна.
Сенди завъртя показалец до ухото си.
— Лудост — поднесе коментара си тя. — Проблемът е, че вие, адвокатите, мислите прекалено много. Нещата стават прекалено сложни. Вие създавате всички правила, а клиентите ви плащат, за да им казвате как да спазват правилата, които сте измислили. А сега пък…
— Хайде на работа, Сенди.
— Вие сте роби на всички тези правила — заяви Сенди невъзмутимо и разположи едрото си тяло в скърцащия стол.
— Имаш право — потвърди Нина.
Сенди кимна с глава, приемайки оказаната й почит.
— Но трябва въпреки това да го направя, нали?
— Опасна ли е тя?
— Може би.
— Само като си помисля, че на предишното си работно място се чувствах отегчена.
— Неприятно ми е да ти казвам тези думи в такъв прекрасен ден, Сенди. Ала дръж очите си отворени по-широко от обикновено.
— Вече всеки ден ще очаквам някой Узи2 да си подаде главата през вратата.