Тери отвори уста; в мига, когато устните й се разделиха, върху тях се появи мехурче кръв, което се спука с лек шум. Тя я затвори, след това отново устните й се разделиха, изкривени, ужасни, сякаш се опитваше да стори нещо, което винаги бе правила с лекота, ала никога вече нямаше да може да повтори.
Давейки се в собствената си кръв, тя гледаше към червените ручеи, които изпълваха все повече от средната част на екрана. Зловещото червено петно нарастваше, кръвта от раната на врата й течеше все по-силно, образувайки локва на пода под нея.
— Оттук започва записът на експерта, прочел думите по движението на устните й — изрече тихо Колиър сред мрака, гъст и тежък както в рисунка на Бош7.
— Не боли — Пол прочете думите от записа върху масата, осветяван от тънък сноп светлина. Звуците, които издаваше Тери, движейки устни с огромно напрежение, бяха неразбираеми.
— Умирам — изрече след това тя. Устните й потрепераха; огромната тежест на осъзнатия факт едва сега беше притиснала съзнанието й. Думите, които Пол прочете след това, можеха да имат същата стойност както поздравът „Добро утро“ или „Здравей“. Те разкриваха края й по съвсем безучастен начин. Нина почувства, че изтласква назад стола си с крака, сякаш реагираше срещу приближаващата с бясна скорост смърт, искаше да дръпне спирачката, да намали скоростта, да задържи жената жива.
Лицето на Тери се надигна към камерата. От раната на врата й шурна кръв, прикривайки дупката от куршума. Лицето й казваше: „Сега никой не може да ми помогне.“
След това:
— Ти си виновен, Кърт.
Опит да си поеме дъх. Пращене.
— О, о. Умирам.
Гласът на Пол последва думите на Тери, сякаш някой певец пееше чужда песен в синхрон.
Правейки опит да изрече всяка отделна сричка, докато останалата част от лицето й бе изкривено в болезнени гримаси, Тери леко поклащаше глава напред-назад, сякаш се люлееше, за да се успокои. Като че беше малко дете, което се подрусва, за да заспи, макар че отдавна мястото й не беше в детската люлка.
Червената й кръв, синият цвят на дрехите й, шарките на пода се смесваха със светлината от лампиона върху работната маса над нея и придаваха на сцената фантастично, трагическо изящество. Нина си помисли — „Сякаш някой съзнателно е поставил този кадър на сцена, търсейки естетически сензационен ефект.“ Видеоматериалът не разполагаше с перспективата на истинския филм, нито с обработката, нито с красивата, далечна красота на художествено произведение. Тери би могла да лежи и тук, в тази зала за конференции, сега, в реалното време. Тя дишаше. Умираше.
Тери се изкашля и от устата й шурна кръв. Главата й се отпусна назад. Дълго време, може би в продължение на няколко минути на екрана се виждаше само главата й — изрядно оформеният бретон на върха на черепа й. Ала тримата все още чуваха дишането на Тери. За миг Нина погледна към Пол, който седеше край отсрещната страна на масата. Беше подпрял лакът върху коляното си. Брадичката му бе отпусната върху свитата му в юмрук ръка. Лицето му не се виждаше. Наблюдаван отзад, детективът имаше неспокойния вид на човек, който следи напрегнато резултата в последните секунди от бейзболен мач или може би гледа екшън минута преди да избухне бомбата, за което той бе сигурен, че ще стане всеки момент.
Нина отново впери поглед в екрана. Тери се опита да повдигне лицето си.
— Ти… натисна спусъка.
Тя кимна няколко пъти с глава. Как бе възможно тялото й да отдели толкова много сълзи по това време?
Направи леко движение — сякаш нестабилно поклати главата си. Напрегна сили да обърне лицето си, сега обляно в кръв, на една страна — към вратата, за която Нина знаеше, че се намира в тази посока. Сякаш там, извън обсега на камерата, Тери бе видяла някакъв призрак. Тя отново се отпусна и оголи зъби в карикатурно подобие на усмивка.
— Каква… изненада… Ангелът на Смъртта.
След това…
— Ще се срещнем в ада…
Устата й се затвори. Неописуема, приглушена кашлица й попречи да си поеме дъх. Сълзите се смесиха с кръвта по лицето й. Тя изви устни, все още напрягайки се да извърне глава настрани, очите й се взираха напред.
— О — изрече тя. — О, о…
Главата й се отпусна, сякаш се беше предала. Тялото й замръзна неподвижно. Екранът угасна.
— Това е всичко — каза Колиър. — В този момент тя е мъртва.
7
Йеронимус Бош — холандски художник, чието име по рождение било Жером Ван Акен — роден 1450–1516 — бел.пр.