Рей Бредбъри
Сляпо шофиране
— Видяхте ли го?
— Какво?
— По дяволите, погледнете натам!
Но големия шестместен студебейкър модел 1929-а вече го нямаше.
Един от мъжете, застанали пред железарията на Фремли, беше слязъл от тротоара, за да погледне след автомобила.
— Този тип караше с качулка на главата. Като качулка на обесен! И шофираше на сляпо!
— Видях го, видях го! — каза също толкова удивено момче. Това бях аз, Томас Куинси Райли, повече известен като Том или Куинт и адски любопитен. Втурнах се. — Хей, стой! Божичко! Да шофира, без да вижда!
Почти настигнах слепия шофьор на пресечката на „Мейн“ и „Елм“, където студебейкърът зави по „Елм“, придружен от вой на сирена. Преследваше го поразен градски полицай на мотоциклет.
Когато се приближих до автомобила, полицаят Уили Креншоу стоеше с крак на стъпалото на вратата и намръщено гледаше черната Качулка.
— Имате ли нещо против да свалите това? — попита той.
— Имам, но ето шофьорската ми книжка — отвърна приглушен глас. През прозореца се подаде ръка с книжката.
— Искам да видя лицето ви — каза Уили Креншоу.
— Има го в документите ми.
— Искам да проверя дали е същото — настоя полицаят.
— Казвам се Фил Дънлоп — рече гласът. — Улица „Десплейнз“ сто двайсет и едно, Гърни. Собственик на „Студебейкър сейлз“ на булевард „Гърни“ шестнайсет. Всичко го пише там, ако можете да четете.
Уили Креншоу сбърчи чело и плъзна поглед по думите.
— Хей, господине — казах аз. — Това е страхотно!
— Млъквай, синко. — Полицаят тропна с крак по стъпалото. — Какво се опитвате да направите?
Стоях и надничах над рамото му, докато се колебаеше дали да му напише акт, или да го прибере в затвора.
— Какво се опитвате да направите? — повтори Уили Креншоу.
— В момента — отвърна гласът — търся място, където да отседна за няколко дни, за да пообиколя вашия град.
Полицаят се наведе напред.
— За какво обикаляне говорите?
— Този автомобил, както сам виждате, привлича вниманието на хората.
— Така е — призна Уили Креншоу и погледна към навалицата, струпала се зад Томас Куинси Райли, с други думи зад мен.
— Голяма тълпа ли се е събрала, момче? — попита мъжът под Качулката.
Не разбрах, че се обръща към мен, после загрях и възкликнах:
— Адски голяма!
— Мислиш ли, че ако едно денонощие обикалям града, облечен така, хората ще ме послушат за минутка и ще чуят думите ми?
— Няма съмнение — отвърнах аз.
— Добре, полицай — рече Качулката, като гледаше право напред или поне така изглеждаше. — Щом момчето казва, ще остана така. Момче — продължи гласът, — знаеш ли някое добро място, където да обръсна невидимото си лице и да дам почивка на краката си?
— Баба ми, тя…
— Добре звучи. Момче…
— Казвам се Томас Куинси Райли.
— Куинт ли ти викат?
— Как познахте?
— Хайде, Куинт, скачай вътре да ми показваш пътя. Но не се опитвай да надничаш под качулката ми.
— Няма, господине!
И заобиколих автомобила, и се метнах на предната седалка с разтуптяно сърце.
— Извинете ни, полицай. Ако имате някакви въпроси, можете да ме намерите в дома на това дете.
— Улица „Уошингтън“ шестстотин и деветнайсет… — започнах аз.
— Зная, зная! — извика полицаят. — По дяволите!
— Ще ме пуснете ли под охраната на това момче?
— По дяволите! — Уили Креншоу дръпна крак от стъпалото и колата подскочи напред.
— Куинт? — повика ме гласът под тъмната Качулка. — Аз как се казвам?
— Казахте…
— Не, не. Ти как искаш да ми викаш?
— Хмм. Господин Загадъчен?
— Право в десятката. Къде да завия? Наляво, надясно, надясно, наляво и пак надясно?
— Ами… — отвърнах аз.
И продължихме: аз, ужасѐн да не катастрофираме, а г-н Загадъчен, съвършено спокоен, направи чудесен ляв завой.
Някои хора плетат, защото са нервни и трябва да занимават пръстите си с нещо.
Баба не плетеше, а лющеше грах. Ядяхме грах през повечето вечери от живота ми. Понякога баба лющеше бял фасул. Зелен фасул? Зелен фасул също, но той не се чистеше толкова лесно. Затова — грах. Докато се изкачвахме по стъпалата към верандата, баба ни наблюдаваше и продължаваше да лющи шушулките.
— Бабо — Казах аз, — това е господин Загадъчен.
— И сама виждам — кимна тя и се усмихна, без да знае на какво.
— Той носи Качулка — прибавих аз.
— Забелязах. — Баба все още бе невъзмутима и любезна.
— Търси стая.
— Който търси, пише в Писанието, ще намери. Може ли сам да се качи горе? Извинявам се за въпроса.
— И храна — казах аз.
— Моля за извинение, но как ще яде през това нещо?