Кнут отново погледна към странната синкава светлина, която трепкаше върху водата, докато се приближаваха към ишапския кораб, и сърцето му запърха като на подгонена птичка. Споходен от внезапната мисъл, че тази нощ може да е последната в живота му, дребничкият мъж вкопчи ръце в изгнилите дървени перила. Откакто Мечището си бе присвоил екипажа му, Кнут си даваше сметка, че тази възможност е въпрос единствено на време. Макар да познаваше гиганта от доста години, му се струваше, че сега той се е променил до неузнаваемост.
Безскрупулен в действията си, преди Мечището ценеше времето си и избягваше да го пропилява в безсмислени убийства и жестокости. Ала сега те сякаш го привличаха. Двама от екипажа на Кнут вече бяха изгубили главите си заради дребни, дори незначителни прегрешения. Мечището бе проследил екзекуцията им със садистичен интерес. Малко преди кончината им вграденият в амулета му камък бе заблестял със странна светлина, която сякаш бе запалила сходен пламък в едничкото зрящо око на пирата.
Мечището не направи никакъв опит да скрие крайната цел на тяхната операция — от тях се искаше да вземат свещената реликва от ишапския кораб и всеки, който се опитваше да им попречи, било то свой или чужд, трябваше да умре. Но освен това им бе обещал, че могат да си поделят всички останали богатства на кораба.
След като чу това, Кнут започна да обмисля свой план.
Настоя да му позволят няколко пробни плавания, оправдавайки се с необходимостта да опознае по-добре подводните скали и теченията, които — много опасни на дневна светлина — ставаха дваж по-страховити и непреодолими нощем. Макар и неохотно Мечището бе приел молбата му й Кнут получи възможност да си осигури онова, на което се бе надявал: да научи екипажа да приема команди от него, след като пиратът му предаде управлението. Хората на Мечището бяха от същия сой като господаря си: главорези и убийци, непрокопсаници и дори един канибал, но това, което ги обединяваше, бе липсата на каквато и да било интелигентност.
Планът на Кнут бе дързък и опасен, а на всичко отгоре му трябваше и късмет. Той погледна през рамо и видя, че Мечището е втренчил очи в синкавото сияние на ишапския кораб. Всичко, което можеше да си позволи, бе да плъзне поглед и по лицата на своите хора, преди отново да се извърне към плячката.
Прецени на око дистанцията и бързината, с която се движеха, после се обърна и извика над рамото на Мечището:
— Един румб надясно! Таранна скорост!
Мечището повтори командата:
— Таранна скорост! — После добави: — Катапулти — готови!
На борда лумнаха няколко факли, след това ги допряха до предварително приготвените мехове с квеганско запалително масло. Те мигновено пламнаха и офицерът край катапултите докладва:
— Готови сме, капитане!
— Огън! — отекна ниският басов глас на Мечището.
Наблюдателят премигна срещу ситните пръски солена вода. Беше съвсем сигурен, че е забелязал нещо откъм брега. Внезапно блесна светлинка. После още една. За миг бе трудно да определи размерите им и разстоянието до тях, после осъзна, че двете огнени топки се носят право към кораба.
Ядно съскащи оранжеви пламъци озариха небето само на метри над главата на наблюдателя, после топката профуча над него и падна от другата страна. Втората я последва толкова близо, че той почувства горещия й дъх върху лицето си.
— Нападение! — извика наблюдателят, колкото му глас държи, макар да знаеше, че всички дежурни на вахта са забелязали огнените топки — негово задължение бе пръв да подаде сигнал за опасност.
Следващата огнена топка падна по средата на палубата, разруши стълбичката, която водеше от предната надстройка до трюма, и обгърна в пламъци един от ишапските жреци. Нещастникът издъхна и ужасеният му писък секна.
Наблюдателят си знаеше, че ако предстои абордаж, позицията му е крайно неизгодна. Той се измъкна от „птичето гнездо“, спусна се надолу по мачтата и скочи на палубата тъкмо когато следващата огнена топка се удари в носа. Изведнъж нощта се изпълни със звуци и крясъци.
От мрака върху гребена на огромна вълна изплува кораб и морякът мигом съзря грамадния железен таран, щръкнал под носа му. Забиеше ли се в корпуса на избраната жертва, нащърбеното острие щеше да я задържи в мъртвата си хватка, докато до гребците-роби не бъде подаден сигнал да изтеглят галерата назад. Тогава водата щеше да нахлуе през огромния отвор и за минути да прати „Ишапска зора“ на дъното.
За един кратък миг наблюдателят се парализира от мисълта, че никога вече няма да види жена си и децата си, и побърза да отпрати няколко кратки молитви до всички божества, които бдяха над семейното огнище. Междувременно се приготви за бой — надяваше се заедно с другарите си да задържи нападателите, докато монасите излязат от трюма, та магията им да прогони врага.