— Другите икори вече са на път. Твърде късно е — каза той.
— Можем ли да ги изпреварим?
При този въпрос всички замлъкнаха. Беше почти разстройващо от по-ранния спор. Най-накрая Падриг каза:
— Доколкото разбрах, са били на брода на Йост Ривър. Това е на около четири дни път, също като нас. Може би пет, но предполагам, че се придвижват бързо. Искаха да минат, преди армията да разбере, че са го направили.
— Бихте могли да ги изпреварите. — Яго прокара ръка през косата си и впери поглед нагоре, докато мислите му се въртяха като вихър. — Ще трябва да страните от пътищата на колонията, разбира се, но можете да ги използвате, ако пътувате и нощем. А после ще спестите време както заради по-дългите часове, така и заради по-преките маршрути. После се освободете от всичко, което ще ви забави. Никой да не се движи пеш. По-малко почивки. Толкова бързо темпо, колкото конете могат да поддържат, без да стане опасно.
— Няма да отида там с отряд в намален състав. — Падриг кимна към събраните си войници. — Ако само гражданското опълчение ни окаже отпор, бихме могли да превземем града с група с този размер — с битка, но така да бъде. Няма да пристигна сам и да им дам предимство.
— Няма да има значение дали имаш подкрепление, ако преди всичко попречиш това да се превърне в битка! — посочих. Опитвах се да запазя спокойствие, но беше трудно, когато из ума ми постоянно се мяркаха представи за Кейп Триумф, горящ и обсаден.
— И наистина мислите, че мога? Само като отведа армията си там преди другите?
— Да. Е, аз мога. Ние можем. — Виждайки скептицизма на Падриг, казах: — Стигнете там бързо. Толкова бързо, колкото е в границите на човешките възможности. Повярвайте ми, ще привлечете вниманието им и ще си осигурите среща с правителството. Позволете на Яго и мен да ви помогнем да говорите с тях. Ще им кажем каквото знаем — ще им покажем пленника си. И просто ще бъдем дяволски убедителни. Бива ни в това. После, щом нещата бъдат договорени, от вас ще зависи да убедите другите да отстъпят, когато пристигнат. Можете ли да направите това?
Предизвикателството го изненада за миг, но той се съвзе бързо:
— Ако водачите там признаят неправдите, които ни бяха причинени, и ни обезщетят подобаващо? Разбира се. Лесно е в сравнение с това, което твърдите, че можете да направите. Вашите хора не са известни със справедливото си отношение към нас.
— Никога не са си имали работа с Яго и мен — отвърнах дръзко.
Бях уверена, че мога да направя каквото казах — главно защото не можех да приема, че не съм способна да го направя. Ако се провалях, Адория можеше да бъде потопена във война. Приятелите ми щяха да са в опасност. Мери щеше да е в опасност.
Това, в което бях по-малко уверена, беше, че Падриг ще остави мен и Яго да се опитаме да преговаряме. И следователно беше повече от шокиращо, когато той се съгласи на плана. Щом времето внезапно се оказа проблем, всичко се разви с вихрена бързина, като не ми даде особена възможност да се измъчвам с размишления заради онова, в което току-що се бях въвлякла. Докато лагерът кипеше от оживление около мен в приготвяне на багаж и подготовка да потегли възможно най-бързо, Яго ме дръпна настрана и ме целуна. И не беше бегла, мимолетна целувка. Беше дълга целувка. Дълбока целувка. Целувка, която би скандализирала майка ми. Фактът, че всички бързаха твърде много, та изобщо да забележат, доказваше в какво състояние сме.
— Това пък за какво беше? — ахнах, когато Яго най-накрая се дръпна назад.
Той обви лицето ми с длани: очите му преливаха от някакво странно печално щастие.
— Защото те обичам.
Думите и изражението едновременно ме развълнуваха и ме смутиха.
— Ами, да, и аз те обичам. Но това никога преди не те е карало да изнасяш представление пред всички.
Той се ухили:
— Обичам те по всевъзможни причини, една от които е удивителната дързост и убедителност, които прояви пред онзи тип Падриг. И знам, че ще направиш същото в Кейп Триумф. Губернаторът няма да има шанс.
Нещо в тона на Яго ме разтревожи:
— Ние ще направим същото.
— Боя се, че не. — Той отново ме целуна по устните. — Ще ти се наложи да го направиш сама. Защото аз не идвам с теб.