Все пак бяха излезли по-малко хора, отколкото очаквах, и не можех да се освободя от чувството, че нещо не е наред. Дори и без налична истинска военна част не би ли трябвало някой да ни спре и да настоява да научи кои сме?
Една съгледвачка, която бе избързала напред, когато влязохме в града, се върна, препускайки, при Падриг:
— Има голямо струпване на хора далеч напред, на изток.
Падриг се напрегна, а другите воини извадиха оръжията си:
— Гражданско опълчение ли?
Съгледвачката поклати стъписано глава:
— Не, не са дошли за нас… не съм наистина сигурна какво става. Но разбрах, че губернаторът е там.
Падриг хвърли поглед назад към мен и аз свих рамене:
— Нямам представа какво става. Бъдете предпазливи. Бъдете находчиви.
Продължихме тържественото си влизане и аз се опитах да овладея дишането си. Потните ми ръце се хлъзгаха по поводите. Страхувах се, че ще стана толкова превъзбудена, че ще припадна, ще се свлека от коня и ще се събудя във война.
Не ни отне дълго време да стигнем до струпването на хора, което бързо си изясних, макар че икорите не успяха. Обесване. Пред сградата на съда беше издигната бесилка, а около нея се беше събрала огромна тълпа — тълпа, която започна да изпада в паника и да се разделя, когато се отправихме в тръс напред. Потърсих с поглед губернатора и го открих застанал на подиума на бесилката да наблюдава шокирано пристигането ни. Но едва ли беше по-шокиран, отколкото бях аз, когато видях кой друг стоеше на платформата: Аделейд, Седрик и Уорън. Ръцете на Седрик бяха вързани зад гърба, а наблизо висеше примка. Мъж, когото не познавах, се изкачи до тях, а губернаторът започна да вика гражданското опълчение, но беше трудно да се каже дали някой го чуваше над шума на неспокойните зяпачи.
— Седрик, не — промърморих, изстивайки от глава до пети. Какво ставаше? Как беше възможно това? Една от икорите от Кърниал ме изгледа любопитно и аз посочих към бесилката: — Приятелите ми са там горе. Ще убият един от тях!
Объркването й сякаш само нарасна и не можех да я виня. Досега бяхме говорили само как трябва да действаме предпазливо в близост до осфридианците, за да предотвратим прояви на насилие, а ето че сега ги заварвахме точно като се готвеха да извършат насилие помежду си. Единственото хубаво нещо бе, че пристигането ни беше отвлякло вниманието на всички от обесването. Седрик беше още жив. Аделейд изглеждаше невредима. Как изобщо бяха обратно в Денъм? И къде беше Мира?
Съсредоточи се, Тамзин. Още не можех да се тревожа за тях. Бяхме дошли тук да говорим с водачите на града лице в лице, а сега, странно, бяхме го постигнали. Трябваше да се погрижа нещата да минат така, както бяхме планирали. Това беше частта, в която трябваше да изляза напред като наш говорител.
Ездачите икори спряха пред бесилката и заеха мястото на разпръсналата се тълпа. Когато понечих да изведа Пебъл пред групата ни, Падриг с глас, който избумтя над глъчката, внезапно запита:
— Къде е губернаторът?
Обърнах се сепнато към него, надявайки се да привлека погледа му. Това дръзко запитване не влизаше в изтънчените любезности, които бяхме преговаряли! Възбуденото бъбрене на тълпата поутихна. Отвъд съдебната палата зърнах няколко мъже, които не бягаха. Идваха насам с предпазливи стъпки и носеха пищови.
— Къде е губернаторът? — попита отново Падриг.
Пришпорих Пебъл към него, провирайки се покрай другите ездачи.
Губернатор Дойл пристъпи към центъра на платформата, видимо смутен.
— Аз съм губернаторът. Нямате работа тук. Махайте се, преди армията ми да смаже вашата.
Падриг имаше тактичността да отмине блъфа без внимание.
— Всъщност имаме работа. Дошли сме да търсим справедливост — помощта ви за поправяне на една неправда, която ни бе причинена.
— Никакви неправди не са ви причинени — изстреля в отговор губернаторът, успявайки да придаде стоманена нотка на гласа си. — Всички се съгласихме на договорите. Всички им се подчинихме. Вие имате вашата земя, ние си имаме нашата.