Моят, макар и също изплатен, имаше някои неизяснени страни.
— Извинете, господин Торн?
Два часа след началото на увеселенията хванах Джаспър насаме край пунша с ром. Празненството все пак си беше празненство и той се възползваше от времето, за да въвлече в разговор всички изтъкнати неженени мъже, изпречили се на пътя му.
Точно се канеше да се отдалечи и спря изненадано:
— Да, Тамзин?
— Исках да говоря с вас за таксата си, сър. Знам, че господин Дойл я е уредил, докато ме нямаше.
Джаспър се навъси:
— Бих казал, че беше любезно от негова страна, само дето всички знаем, че не го е направил просто от съчувствие.
— Да, сър. А освен това научих, че сумата е била доста по-голяма от основната такса. Надплатил е.
— Да — още един щастлив изход. Така сумата надвишава нужната за изплащането на заема ти от Осфрид.
— Това е въпросът, сър. За това, което е в повече. Всичко, надвишаващо таксата и належащите дългове, би трябвало да се раздели на комисиона за вас и пари като зестра за мен. — Направих пауза просто за да се уверя, че следващата част няма да му убегне. — А не получих като зестра никакви пари.
— А-ами… — поде той, смутен. — Освен това не се омъжи.
— В договора просто се казва, че всичко, което надвишава таксите и дълговете, следва да бъде поделено с мен.
— Условията не бяха обичайни.
— Тогава може би не биваше да прибирате таксата, господин Торн. — Хвърлих поглед през украсения двор, където гостите се смееха и танцуваха. — Аделейд и Седрик имат приятел адвокат тук, когото мога да помоля да помогне да разрешим нещата.
След продължително умислено мълчание Джаспър най-сетне поклати глава и издаде звук, който можеше да е сумтене или смях.
— Снежните виелици и корабокрушенията не са те променили, Тамзин. Упорита си, както винаги. Повече, мисля.
— О, благодаря, господин Торн. Мило е от ваша страна да го кажете. Макар че упоритостта не е причината, поради която ми дължите парите. Има го в договора. — Внезапно в ума ми зазвучаха думите на Орла. Ако можеха да ти плащат за преодоляването на невъзможни ситуации, щеше да си богата жена.
— Какво? — попита Джаспър, като ме видя как сдържам смеха си.
— Нищо — казах му. — Просто си мисля, че може от би онези снежни вихрушки и корабокрушения наистина имаше полза.
Бях в повишено настроение, когато си тръгнах от Джаспър, възхитена, че най-накрая разполагам с парична сума, която да нарека своя. Не беше достатъчна да оправя всичко, но щеше да ми позволи да набавя достатъчен запас от лекарството на Мери, за да го имам подръка, когато тя пристигнеше. Разсеяна от победата си, забелязах Гидиън едва когато почти се блъснах в него.
Другите Наследници не бяха присъствали на празненствата, което не бе изненадващо. Досега вече беше добре известно, че той прекъсва отношенията си с тях и утре заминава да се установи в колонията Уестхейвън — същото щяха да направят и Седрик и Аделейд.
— Тамзин — каза Гидиън и улови ръката ми. — Опитвах се да те намеря. Исках да се сбогувам сега, в случай че те изпусна на сутринта.
Гневът ми към Гидиън се бе уталожил и аз бързо го прегърнах.
— Е, може би ще ме видиш по-скоро, отколкото си мислиш. Смятам да отида там в някакъв момент, за да видя как са Седрик и Аделейд — а сега и ти, предполагам. С вълнение очаквам да видя удивителните неща, които ще направиш с новата си църква.
— Аз също. — Той се усмихна със своята кротка усмивка и дори след цялото това време видях, че тя още въздействаше на някои от приятелките ми, когато минаваха покрай нас. — И очаквам, че ти също ще вършиш невероятни неща.
— Не съм сигурна в това. Просто се опитвам да оцелявам, не да основавам религии или нови колонии.
— Щеше да те бива в тези неща, знаеш ли — каза той, като стана малко по-сериозен. — Бива те във всичко, което ти се възлага — но то сякаш винаги е да подпомагаш или да се приспособяваш към нечии други възгледи. Но се питам…
— Питаш се какво? — подтикнах го, озадачена от това странно, философско отклонение.