— Питам се на какви велики постижения ще си способна, когато ти контролираш нещата и даваш насоките? — Той отново се усмихна. — Има една поговорка: „Ангелите имат план, а ние съдействаме“. Мисля, че за теб е вярно обратното.
— Гидиън, добре е, че заминаваш за експериментална религиозна колония, защото това беше абсолютно богохулство.
— Довиждане, Тамзин — каза той нежно. Погледът му се фокусира върху нещо зад мен и той кимна леко. — Сбогувай се с него от мое име.
— С кого да се…
Гидиън вече се отдалечаваше и аз погледнах към далечния край на ливадата. Там, облегнат на едно дърво във вечерните сенки, стоеше Яго и ме наблюдаваше с една от своите полуусмивки. Без да обръщам внимание на скандализираните заможни жители на Кейп Триумф, повдигнах полата си и се втурнах през тревата. Искаше ми се да притисна Яго към дървото и да го разцелувам пламенно, но в проява на огромна сдържаност просто стиснах здраво ръцете му.
— Кога пристигна в града? — възкликнах. — Трябваше да дойдеш веднага при мен!
— Мислиш, че не съм ли? — засмя се той. — На влизане в града се отбих във форта да питам за Харпър. Казаха ми, че е на сватба, а после се впуснаха да разправят цялата тази история за това как младоженецът едва не бил екзекутиран, но в последната минута го спасила ослепителната, божествено красива най-добра приятелка на булката, като довела цял антураж от икори.
— Антураж, как не! И никой всъщност не е казал „ослепителна, божествено красива“.
— Е, мислеха си го — отвърна Яго престорено сериозно. — Точно както си го мисля аз сега. Ти си… видение.
Изчервих се под преценяващия му поглед, тайно развълнувана, че най-накрая успя да ме види облечена, както подобава на Бляскавия двор. Роклята, която носех, беше ушита от светла сиво-зелена коприна, смъкващият се от раменете корсаж бе украсен с по-наситено зелени кристали. — Казваш това само защото си ме виждал най-вече в скучни безцветни рокли на Наследниците или пътнически дрехи на икорите.
— Хей, случайно харесвам онези кожени пътни панталони. Много.
Дръпнах го за ръката:
— Ела да се запознаеш с приятелките ми и ми разкажи къде беше.
Той поклати глава и не помръдна от мястото си:
— Не съм подходящо облечен — и не ми казвай, че никого не го е грижа. Не сме женени. Още не можем да пренебрегваме обществените порядки.
— Съвсем скоро ще можем — казах. После му обясних как договорът ми вече бе изплатен и бях заделила малко пари.
Очите му светнаха както от възхищение, така и от пресметливост.
— Ха. Това улеснява много неща, нали? А знаеш ли какво друго ще улесни нещата? Петдесетте златни монети, които осигурих за нас. Затова закъснях.
— Петдесет златни монети? Да не си ограбил някого? — Ужасено притиснах ръка към устата си. — Яго! Не си продал конете, нали?
— Какво възмущение само! Я виж ти, Тамзин, възможно ли е наистина да се интересуваш от тези коне?
— Започнах да се интересувам и да държа да сбъднеш надеждите и мечтите от детството си! Е, откъде взе проклетото злато?
— Ами, не е у мен, но ще го получа веднага щом съхраним и транспортираме онези вестници, които намери в къщата. Поразпитах в Бейкърстън и беше права, че са ценни. Там основават колеж и един от професорите предложи доста солидна сума, ако мога да ги доставя. Разбира се, те не са мои. Според сделката ми със старата господарка й дължа малък дял от всичко, което продам от нейно име в къщата. Тя живее по средата между това място и Бейкърстън, така че си побъбрихме и аз я придумах за малко повече от „малък“ дял за продажбата, тъй като ще трябва да свършим доста работа, за да ги съхраним, и защото никой нямаше да узнае, че струват нещо, ако не беше ти.
— Петдесет златни монети… — промълвих.
— Не веднага, но да. Мислех си, че ще се затрудня да събера остатъка от таксата ти, но изглежда, че можем да се оженим веднага и да се сдобием с всички неща, които ще ти трябват за Мери. Предполагам, че ще трябва да купим повечето от тях тук, защото това, което може да се намери в Ръшуик, е доста ограничено. Не си чула дали ще правят училище, нали?
— Не и не ми се вярва да стане скоро, като се има предвид колко е малка колонията. Но с толкова злато ще се справим. Ще купим книги.
Усмивката му сякаш беше колкото заради щастието ми при новината, толкова и заради самата новина.
— Все още не отписвай онзи съвет. Знаеш ли кого видях на идване? Не друг, а самия Майърс. Бил е път чак дотук. Ще остави всички обяви за работа в канцеларията на вестника.