— Наистина ли? — Бях достатъчно впечатлена, че да отклоня мислите си от неочаквания късмет. — Може би започват да се организират.
— Може би. Бъбреше как нямал време да проверява кандидатите, попита отново дали ще размислиш и ще приемеш да бъдеш помощник-писар и да провеждаш интервютата вместо него. — Яго нежно ме докосна по бузата, а после отдръпна ръка, спомнил си, че сме на обществено място. — Въпреки това не мога да го виня. Всички разчитаме на теб.
Някои от другите момичета започнаха да ме викат от другата страна на двора.
— О! Ще украсяват каретата. Трябва да отида — сигурен ли си, че няма да дойдеш с мен, Яго? Добре е да хапнеш нещо.
Той поклати глава:
— Не, не и този път. И бездруго съм уморен до смърт. Ще те намеря утре и ще започнем да обсъждаме планове за сватбата. Само чакай да видиш колко изгодно мога да намеря украси! Преди да пристигне Мери, ли искаш да го направим, или след това?
— О! Аз… честно казано, иска ми се да можех да го направя, след като пристигне цялото ми семейство. Част от плана беше да ги доведа тук, когато… — Ведрото настроение, което усещах цяла вечер, за пръв път посърна. — Е, предполагам, че ще го измислим. Винаги успяваме.
— Тамзин! — чу се гласът на Мира. — Къде си?
— Върви — каза Яго. — Имат нужда от теб.
Стиснах отново ръката му и понечих да се обърна.
— Хей, не знаеш къде е отседнал господин Майърс, нали?
— Майърс ли? Брансън Майърс? — попита Яго, сякаш не ми беше говорил за него само преди пет минути. — Спомена някаква странноприемница… в името май имаше нещо с „Армс“. Не смяташ да приемеш жалкото му предложение, нали?
— Онова предложение? Не. — Повдигнах ръката на Яго и бързо я целунах. — До утре.
След цялото празнуване почти всички в Уистерия Холоу искаха да спят до късно на другата сутрин, но керванът за Уестхейвън тръгваше точно след изгрев-слънце. Потегли с толкова приветствия и шум, колкото и онзи за Хадисън, но този път, докато гледах как Седрик и Аделейд водят конете си, вече не се чувствах изпълнена с ужас. Светът преливаше от оптимизъм и красота и всичко ми се струваше възможно.
— Не се замесвай в неприятности — подхвърлих закачливо на Аделейд, като я прегърнах сигурно за петдесети път.
— Аз ли? Ти си се забърквала в много повече от мен. — Ведрият й смях затихна, докато примигваше, за да прогони сълзите. — Тамзин, не мога да ти опиша колко съжалявам за ролята си в това, за всичко, което стана в Осфрид…
— О, тихо сега — скарах й се. — Станалото си е мой проблем.
— И все пак. Трябваше да ти кажа за Седрик и за миналото си…
— Аз трябваше да ти кажа за моето минало. Тайната бе ужасно голяма, че да я разкривам така припряно, но я бях пазила от нея твърде дълго. Затова тя се изля толкова бързо и свързано, колкото успях, всичко за Мери и лекарството и дори малко за Яго. Тя слушаше с широко разтворени очи и не мисля, че мигна.
— Тамзин, иска ми се да бях знаела! — възкликна тя, когато свърших. — Иска ми се да можех да ти помогна…
— Това е минало. Но бих могла да се възползвам от помощта ти сега. Каза, че имаш известна сума пари в Осфро, нали?
— Да… наследих я, като се омъжих. Но ще трябва да изпратя писмо до Осфро, а после да чакам сумата да пристигне тук. Но ако имаш нужда от пари…
— Имам нужда от заем — поправих я. — А това, за което ми е нужен, всъщност е в Осфро…
Сбогуването отне повече време, отколкото очаквах, и нямаше как да намеря господин Майърс, преди да се срещна с губернатора и икорите. Нервната енергия ме разяждаше, докато споровете продължаваха, но запазих усмивката и спокойствието си. Когато направихме кратка почивка за обяд, пропуснах храненето и вместо това забързах към една странноприемница, за която бях разпитала по-рано: „Дюк’с Армс“.
С малко късмет открих господин Майърс, когато сядаше да се храни в общото помещение на странноприемницата. Когато ме видя, скочи и едва не събори чинията си от масата.
— Госпожице Райт! Вие сте тук! Ще го направите ли? Приемате ли предложението за работа? Това е такова облекчение! — Кимна към сноп листове. — Всъщност се бях запътил към канцеларията на вестника и би ми било от голяма помощ, ако бихте могли да…
— Не съм дошла да приема предложението ви — казах, като седнах в стола срещу неговия. — Тук съм да ви направя едно. И нямам много време, така че просто ще го кажа направо: на практика можех да управлявам канцеларията ви в онзи първи ден. Всъщност я управлявах! В онова време направих повече, отколкото някой е правил от… не знам откога. Преди колко време е основан Ръшуик?