Той се размърда смутено:
— Не знам точната дата. Има я някъде в книжата…
— Няма значение. Това, което има значение, е, че вие ми предлагахте работа на помощник-писар, когато нито бях помощник, нито всъщност вършех чиновническа работа.
— Не разбирам — каза той: тънките му вежди се събраха в почти права линия. — Нима искате… работата на чиновника?
— Искам работата на градския управител. — Наведох се и потупах листовете на масата. — Знам, че се нуждаете от такъв, защото видях обявата. Именно аз я сложих при другите обяви.
— На управителя? Това не е лесна работа… смятах, че ще я дадем на някой по…
— От по-мъжки пол?
Той трепна:
— Много е сложно. Има много неща, които трябва да се следят. Градски планове. Персонал. Заседания на съвета. Не са много хората, които могат да се справят с всичко това.
— Забелязах — казах сухо. — Но във всеки случай можете да отидете да предадете тези обяви и да се надявате, че ще се появи подходящ кандидат, макар че няма вероятност да разполагате с нужното време да ги разпитате. Междувременно имате мен — тук, готова да се задействам веднага щом оправя някои недовършени неща в града: недовършени неща, които включват договарянето на проклето примирие между две нации в Адория! Дори само това би трябвало да ме прави способна да се справя с управлението на града ви, дори и да не бяхте видели вече на какво съм способна.
— Необичайно е да имаме жена… особено на вашата възраст… в тази роля, но… — Той си пое дълбоко дъх, докато се бореше с решението. — Но… времената са необичайни. Много добре, госпожице Райт. Ще поема отговорност за наемането ви. И ще се справите с остатъка от това? — Той плъзна купчината книжа към мен с изпълнено с надежда изражение.
— Да, но не за една сребърна монета на седмица. — Прелистих страниците, докато открих обявата за управител. С писалката му надрасках отгоре ново число и му показах. — Не гледайте така — предупредих, виждайки шока му. — И двамата знаем, че това е тарифата в момента. И честно казано, с моята подготовка си е направо изгодна сделка. — Бутнах стола си назад и се изправих. — Също така е и окончателното ми предложение. Сега трябва да се върна към възцаряването на мир и благоденствие, но когато решите да приемете, елате да ме намерите в кметството или в Уистерия Холоу. Приятен ден, господин Майърс.
Бях се отдалечила само няколко крачки от странноприемницата, когато той се зададе тичешком:
— Госпожице Райт? Госпожице Райт? Приемам!
Работа. Истинска работа, която щеше да ми спечели уважение и солидно заплащане.
При мисълта за това сякаш вървях по облаци, докато се връщах на преговорите. Парите, които двамата с Яго бяхме осигурили, щяха да ни бъдат достатъчни в краткосрочен план. А благодарение на заема, който Аделейд щеше да ми даде, щях да платя пътуването дотук за останалите си близки. Колкото и чудесни да бяха тези отделни благоприятни стечения на обстоятелствата, нуждата от надежден, постоянен доход ме безпокоеше.
Е, сега имах такъв. Най-невероятното от всичко: парите идваха от мен и талантите ми, не от благоволението на заможен съпруг. Контролирах бъдещето си.
Едва бяхме седнали, за да започнем преговорите, когато вратите на заседателната зала се разтвориха широко. Половината хора на масата подскочиха, вероятно помислили, че се задава нападение, но вътре нахълта Яго.
Орла се разведри, когато го видя.
— Бях чула, че си се върнал.
Губернатор Дойл се спогледа озадачено с колегите си.
— Кой, за бога, сте вие и как влязохте?
— Яго, какво става? — попитах смутено. Независимо че се радвах да го видя, сега не беше точно най-подходящият момент.
Яго, както обикновено, не изглеждаше особено смутен, че се натрапва. Беше се спретнал малко, но още носеше обичайното си облекло. Посочи рязко с палец зад гърба си и каза:
— О, старият Лоусън ме пусна да вляза. Отдавна се знаем — сделки с памук, нали знаете. Но не затова съм дошъл. Тамзин, Стърлинг току-що влезе в пристанището.
Бавно се изправих, вкопчвайки се с ръце в ръба на масата. След като си поех няколко пъти дъх, за да се овладея, казах много тихо: