Намерих писалка в къщата и си позволих малък отдих. С хартията на Гидиън седнах да съчиня първото си писмо в Грашонд.
Драги господин Торн,
Пиша, за да ви съобщя, не двайсетте момичета от Бляскавия двор на борда на „Сивата чайка“, заедно с госпожица Куинси, до едно са живи и здрави. Бурята, с която се сблъскахме към края на плаването, повреди сериозно кораба ни и ни отклони значително от курса. Сега другите момичета и аз сме отседнали в градчето Констанси в колонията Грашонд, където бяхме любезно приютени от Наследниците на Урос. Ще откриете подробностите за местонахождението ни на следващата страница и отново искам да повторя, че сме в безопасност. Въпреки това всяко непосредствено съдействие, което можете да предложите, за да ни доведете бързо и удобно в Кейп Триумф, ще бъде много, много оценено.
Искрено ваша:
Ефикасните ми методи бяха предостатъчна компенсация за забавянето от тази сутрин, а дрехите изсъхнаха бързо в ясното време. Но о, какви щети нанесе това. Към края на следобеда от мен се лееше пот заради парата. Ръцете ми вече започваха да загрубяват и знаех, че ще стане още по-зле. Честър държеше мехлем в кухнята си и аз използвах по малко всеки ден с надежда да забавя пораженията. Утешавах се с мисълта за копринени ръкавици в Кейп Триумф.
През следващите няколко дни животът навлезе в стабилно, макар и скучно русло. Семейство Коул спазваха строго разписание за храненията и труда, а малкото свободно от домашни задължения време, което имахме вечер, често биваше прекарвано в дневната. Самюъл или Гидиън избираше пасаж от свещените текстове, молеше една от нас да го прочете на глас, а после насърчаваше обсъждане. Въпреки че „обсъждането“, изглежда, включваше най-вече папагалско повтаряне на написаното в книгата.
След това имахме малко преминаващо под надзор време за „общуване“ в дневната, но беше трудно да се говори свободно в присъствието на Самюъл или Дайна. Дори и да не участваха пряко в някой разговор, един от тях винаги се навърташе бдително наблизо. Разговорът ставаше по-лесен, когато при нас дойдеше Гидиън. Той носеше със себе си онова заразително добросърдечие и обичаше да говори с нас за Осфро и онова, което бе пропуснал през времето на отсъствието си. Освен това ни помагаше да се приспособим към Грашонд. Като външен човек той имаше добър усет за това кои от порядките на Наследниците можеше да пренебрегнем случайно.
— Какво мислите, че правят точно сега? — попита Ванеса по време на кратко затишие една вечер. — Момичетата в Кейп Триумф?
— Скърбят за нас най-вероятно — предположи Дамарис сухо.
— Джаспър може и да оплаква загубата на доход, но никой от другите не ни познават — каза Уинифред. — С изключение на Марта. Познавам я от нашия окръг, а тя познава другите момичета от Суон Ридж, разбира се. Но ти — Тамзин. Сигурно ще изплачат цели кофи сълзи за теб.
— А дали? — Тъмните очи на Дамарис заискриха, въпреки ужасната тема. — Колко безскрупулна беше ти в Блу Спринг? Ако и там си била така решителна и напориста, както на кораба — твърде съсредоточена, за да завързваш приятелства, използваща цялата си енергия, за да „постигаш нещата“ — тогава може би няма да са твърде съкрушени заради това.
Раздразнено срещнах закачливия й поглед:
— Да, да, ако щете вярвайте, наистина имах приятелки там.
Гидиън хвърли поглед между нас: по фините му черти се изписа любопитство:
— Защо да нямаш? Струваш ми се като човек, който си създава приятелства навсякъде.
Момичетата, с които делях една стая, се засмяха: всички, с изключение на Дамарис. Тя се вгледа внимателно в Гидиън, хвърли поглед към студеното изражение на Дайна, а после каза:
— Е, разбира се, че си създава. Ние просто се заяждаме с нея, това е всичко. Тя просто има един от онези особени характери, но пък и вие също. Именно затова се разбирате толкова добре.
— Достатъчно — обади се Дайна от отсрещния край на стаята. — Нищо чудно, че главите ви са толкова празни, ако това са глупостите, за които говорите. Всички се качвайте да си лягате.
Съквартирантките ми и аз забързахме към таванското помещение. Ако не броим отиването на работа в града, времето за лягане беше единственият свободен момент, който имахме, за да говорим насаме. Често беше и единственият ми шанс да пиша писма, така че обикновено се оказвах заета с по няколко неща — да пиша и да говоря едновременно.