Аха, поне това обяснение бе малко по-конкретно, отколкото онова в „Ана Каренина“.
— Или по-точно казано, ние сме примамки. — Сбърчих чело. — Но… хм… не трябва ли отдавна да знаете дали планът е сработил? И кой точно е бил предателят? Нали всичко това вече се е случило преди двеста и трийсет години.
— Да и не — отвърна господин Джордж. — Поради някаква причина докладите в хрониките от тези дни и седмици са изключително неясни. Освен това липсва и една цяла част. Въпреки че множество пъти се говори за предателя, който е освободен от високия си пост, името му не се споменава. А четири седмици по-късно само се споменава бегло в едно изречение, че никой не е оказал последна чест на предателя, защото не го е заслужавал.
Отново настръхнах.
— Предателят е починал четири седмици след изхвърлянето му от ложата? Колко… ъъъ… практично.
Господин Джордж вече не ме слушаше. Той чукаше на преградната стена към шофьора.
— Боя се, че порталът е прекалено тесен за лимузината. По-добре минете отстрани на училищния двор. — Усмихна ми се. — Пристигнахме! Между другото, изглеждаш чудно хубава, през цялото време исках да ти го кажа. Като излязла от антикварна картина. — Автомобилът спря точно пред стълбите на входа. — Само че много, много по-красива — допълни той.
— Благодаря.
От притеснение напълно забравих какво бе казала мадам Росини: Много е важно да се качваш и да слизаш с главата напрред, милинката ми!, и направих грешката да се опитам да сляза от колата както обикновено. Крайният резултат бе, че безнадеждно се омотах в полите на роклята ми и се почувствах като пчеличката Мая в паяжината на Текла[40]. Докато ругаех, а господин Джордж се смееше, отвън към мен се протегнаха две отзивчиви ръце и тъй като нямах друг избор, хванах и двете и се оставих да ме издърпат навън. Едната ръка принадлежеше на Гидиън, а другата — на господин Уитман. Пуснах ги, сякаш се бях опарила.
— Ъъъ… благодаря — измърморих, припряно пригладих роклята си и се опитах да успокоя препускащия ми пулс. Тогава огледах Гидиън по-обстойно и… се ухилих. Просто не можах да се сдържа. Макар мадам Росини ненапразно да бе възхвалявала морскозеления плат, а разкошният редингот перфектно и без гънки да обгръщаше широките му рамене, и чак до обувките си с катарамки той да изглеждаше страхотно, бялата перука съсипваше цялото впечатление.
— А аз си мислех, че съм единствената, която се чувства тъпо — казах.
Очите му просветнаха развеселено.
— Все пак успях да убедя Джордано да ми спести пудрата и изкуствената бенка.
Е, той и така бе достатъчно блед. За секунда се изгубих в гледката на фино изваяната линия на брадичката и устните му, но после се взех в ръце и го стрелнах възможно най-мрачно с очи.
— Другите чакат долу. По-добре да побързаме, преди да са се стекли много хора тук — каза господин Уитман и хвърли поглед отсреща към тротоара, където две дами с кученца се бяха спрели и любопитно ни наблюдаваха.
Ако пазителите не искат да предизвикват сензации, тогава по-добре да не карат толкова впечатляващи коли. И разбира се, да не разкарват наоколо странно предрешени хора.
Гидиън протегна ръка, но в същия момент зад нас се чу приглушен тъп звук и аз се огледах. Ксемериус бе кацнал върху покрива на колата и за миг остана да лежи сплескан като писия[41] върху ламарината.
— По дяволите! — изруга задъхано той. — Не можахте ли да ме изчакате? — Той бе изпуснал тръгването ни от Темпъл заради една котка, ако правилно бях разбрала. — Трябваше да прелетя целия път, защото исках да те изпратя. — Гаргойлът се надигна, подскочи на рамото ми и аз почувствах нещо като мокра, студена прегръдка. — И така, Велика пазителко на Свещения орден на плетените прасенца, не забравяй по време на менуета здравата да ритнеш Онзи-чието-име-не-споменаваме — той хвърли пренебрежителен поглед към Гидиън. — И се пази от онзи граф. — В гласа му се прокрадна истинска загриженост. Преглътнах тежко, ала в същия миг той добави: — Ако направиш някоя глупост, занапред ще трябва да се оправяш без мен, защото тогава ще си потърся някой друг човек.
Той се ухили дръзко и без много шикалкавене се стрелна към кучетата, които се откъснаха от поводите си и побягнаха с подвити опашки.
— Гуендолин, замечта ли се нещо? — Гидиън ми подаде ръка. — Имам предвид, госпожице Грей, моля, бихте ли ме последвали в 1782 година.
40
Герои от „Пчеличката Мая“ или също така „Приключенията на пчеличката Мая“ — книга за деца на немския писател Валдемар Бонзелс, публикувана през 1912 година и детски телевизионен анимационен сериал. —