— Можеш да забравиш за това. Ще започна с преструвките чак като се озовем там — прошепнах тихо, за да не ме чуят господин Джордж и господин Уитман, които вървяха пред нас. — Преди това ще огранича физическия контакт с теб до минимум, ако нямаш нищо против. Освен това тук всичко ми е познато, все пак това е моето училище.
А през този петъчен следобед то бе като изоставено. Във фоайето срещнахме директор Гилис, който влачеше зад себе си голф количка и вече бе сменил костюма си с карирани панталони и тениска с якичка. Но не можа да се стърпи да не поздрави сърдечно „любителската театрална трупа на нашия скъп господин Уитман“. И то всеки един поотделно — чрез ръкостискане.
— Като голям радетел на изкуството, за мен е удоволствие да предоставя нашето училище за репетициите ви, за времето, през което вашето помещение не може да бъде използвано. Какви великолепни костюми! — Когато стигна до мен, се сепна. — Охо! Но това лице ми е познато. Ти си едно от лошите момичета с жабата, нали?
Насилих се да се усмихна.
— Да, директор Гилис — отвърнах.
— Е, радвам се, че си открила такова хубаво хоби. Сега сигурно няма да ти хрумват повече такива подли идеи. — Той се усмихна покровителствено любезно на всички. — Пожелавам ви много успехи или каквото там се пожелава в театъра, късмет, успех и стискам палци…
В добро настроение отново, ни помаха, а после изчезна заедно с количката си през вратата — навън към почивните дни. Загледах се след него с известна завист. По изключение, бих си сменила мястото с него, дори и ако това означаваше да се превърна в застаряващ плешивко с карирани панталони.
— Лошото момиче с жабата? — повтори Гидиън по пътя надолу към подземната художествена галерия и ме погледна с любопитство отстрани.
Изцяло се бях концентрирала в това, да повдигна достатъчно шумолящите поли на роклята ми, за да не се спъна в тях.
— Преди няколко години двете с приятелката ми Лесли бяхме принудени да сложим една прегазена жаба в супата на наша съученичка. Директор Гилис все още ни се сърди за това.
— Били сте принудени да сложите жаба в супата на ваша съученичка?
— Да — отвърнах и го удостоих с високомерен поглед. — По педагогически причини човек е принуден да прави неща, които изглеждат странни за страничния наблюдател.
В мазето, точно под един изрисуван на стената цитат от Едгар Дега — Една картина трябва да бъде сътворена със същото чувство, с което престъпникът извършва деянието си — около хронографа вече се бяха събрали обичайните заподозрени: Фолк де Вилърс, господин Марли и доктор Уайт, който подреждаше върху една от масите медицински пособия и превързочни материали. Бях радостна, че оставихме в Темпъл поне Джордано, който вероятно все още стоеше на входните стълби и кършеше ръце.
Господин Джордж ми намигна.
— Току-що ми хрумна една добра идея — прошепна той. — Ако изпаднеш в затруднение и не знаеш какво да правиш, просто изпадни в безсъзнание. Жените по онова време постоянно са припадали, ала никой не може да каже със сигурност дали заради стегнатите корсети, или заради лошия въздух, или просто защото така им е било угодно.
— Ще го имам предвид — отвърнах и се изкуших веднага да изпробвам съвета на господин Джордж.
За съжаление, изглежда, Гидиън прозря намеренията ми, защото ме хвана за ръката и леко се подсмихна.
В това време Фолк вече разгъваше хронографа и когато ми махна да отида при него, се примирих със съдбата си, но не и без да отправя молитва към небето лейди Бромптън да е издала тайната на специалния си пунш на добрата си приятелка, уважаемата лейди Пимпълботъм.
Имах бегли представи за това, какво представлява един бал, а за исторически бал — абсолютно никакви. Затова вероятно не беше чудно, че след видението на пралеля Мади и сънищата ми от тази нощ очаквах нещо средно между „Отнесени от вихъра“ и опияняващите празненства от филма „Мария-Антоанета“, като хубавата част от съня ми бе, че изумително много приличах на Кирстен Дънст[42].
Но преди да успея да проверя истинността на представите ми, първо трябваше да се измъкнем от мазето. (Отново! Искрено се надявах, че прасците ми нямаше да получат дълготрайно увреждане от многото качване и слизане по стъпалата.)
Въпреки мърморенето ми, трябваше да призная, че този път пазителите бяха измислили всичко много хитро. Фолк бе настроил така хронографа, че когато пристигнахме, балът над нас бе в разгара си.
Почувствах безкрайно облекчение, че нямаше да има дефилиране покрай домакините. Тайно изпитвах ужасен страх от някой церемониалмайстор, който с жезъл ще почука по земята и с висок глас ще обяви имената ни. Или още по-лошо — истината.
42
Американска актриса от немски произход, изиграла главната роля във филма „Мария-Антоанета“ от 2006 г. —