— Дами и господа! — Чук, чук. — Гидиън де Вилърс и Гуендолин Шепърд, измамници от двайсет и първи век. Моля, обърнете внимание, че корсетът и кринолинът не са изработени от банели, а от високотехнологичен материал! И между другото, те влязоха в къщата през мазето!
Което този път бе изключително тъмно, поради което, за съжаление, бях принудена да се държа за ръката на Гидиън, защото в противен случай роклята ми и аз нямаше да се доберем невредими до горе. Едва в предната част на мазето, там, където в училището ми се отклоняваше коридорът за залата за прожекции, по стените се появиха факли, които хвърляха трепкаща светлина по стените. Очевидно тук бяха разположени килерите с провизии, което бе целесъобразно, имайки предвид ледения студ. От чисто любопитство хвърлих поглед в едно от съседните помещения и изумено се заковах на място. Никога не бях виждала толкова много храна накуп! Изглежда, балът щеше да бъде последван от нещо като банкет, защото върху масите и по земята стояха безброй плата, купи и бъчви, пълни с най-странни ястия. Много от тях бяха изкусно аранжирани и покрити с нещо като прозрачен пудинг. Открих и огромни количества сготвени месни ястия, които за моя вкус миришеха прекалено остро, също така и много спиращи дъха захарни деликатеси във всякакви форми и големини, и позлатена лебедова фигура, която бе изработена като изумително истинска.
— Я виж, те трябва да изстудяват и декорацията за масите си — прошепнах.
Гидиън ме дръпна напред.
— Това не е декорация за маса, а истински лебед. Така нареченото изложбено ястие[43] — прошепна той в отговор, но веднага трепна, а аз, със съжаление трябва да си призная, в същия миг изпищях.
Точно иззад сенките на една около деветнайсет етажна торта с два (мъртви) славея на върха се подаде фигура и тръгна безшумно към нас с извадена шпага. Оказа се Ракоци, дясната ръка на графа, а с тази му драматична поява можеше по всяко време да изкара малко пари в някое влакче на ужасите.
Поздрави ни с дрезгав глас, след което процеди:
— Последвайте ме!
Докато се опитвах да се съвзема от уплахата, Гидиън попита невъздържано:
— Не трябваше ли да ни посрещнете много по-рано?
Ракоци предпочете да не отговори, което не ме изненада. Той бе точно от онзи тип хора, които не можеха да признават грешките си.
Безмълвно взе една факла от стената, махна ни с ръка и се мушна в един страничен вход, който водеше към други стълби.
Мелодия от цигулки и глъчка от много гласове достигаха надолу до нас, ставаха все по-силни и по-силни и малко преди края на стълбите Ракоци ни напусна с думите:
— От сенките ще бдя над вас заедно с хората ми.
После изчезна безшумно, също като някой леопард.
— Предполагам, че той не е получил покана — пошегувах се.
В действителност косите ми се изправиха при мисълта, че зад всеки тъмен ъгъл ни дебнеше и тайно ни наблюдаваше някой от мъжете на Ракоци.
— Напротив, разбира се, че е поканен. Но явно не иска да се раздели с шпагата си, а те са забранени в балната зала. — Гидиън ме огледа изучаващо. — Има ли паяжини по роклята ти?
Погледнах го възмутено.
— По нея не, но може би в главата ти — отвърнах, промуших се покрай него и внимателно отворих вратата.
Бях се притеснила как ще се промъкнем незабелязано във фоайето, но когато се потопихме в суматохата и шума, предизвикани от гостите на бала, се запитах защо изобщо си направихме труда да дойдем от мазето. Вероятно по навик. Спокойно можехме да се приземим точно тук и никой нямаше да забележи.
Домът на лорд и лейди Пимпълботъм бе изключително разкошен — приятелят ми Джеймс не бе преувеличил. Под копринените тапети, орнаментите по стените, картините и отрупаните с кристални полилеи и стенописи тавани едва можех да разпозная доброто ми старо училище.
Подът бе покрит с мозайка и дебели килими и ми се стори, че по пътя за първия етаж има повече коридори и стълби, отколкото в моето време.
И беше претъпкано. Претъпкано и шумно. В наше време партито щеше да бъде закрито заради препълване на стаите или съседите щяха да дадат Пимпълботъм под съд заради нарушаване на нощната тишина и покой. А това беше положението едва във фоайето и коридорите.
Балната зала беше съвсем друга категория. Заемаше половината първи етаж и гъмжеше от хора, които стояха на групички или образуваха дълги редици по време на танците. Залата буквално бръмчеше от гласовете им като кошер с пчели, като това сравнение ми се стори прекалено неточно, защото децибелите сигурно достигаха тези на излитащ от Хийтроу[44] „Джъмбо Джет“[45]. Около четиристотин души трябваше да викат, за да се чуят, а на всичкото отгоре и двайсетчленният оркестър върху подиума се опитваше да вземе надмощие. Цялата тази картина се озаряваше от толкова много свещи, че автоматично се огледах за пожарогасител.
43
В Средновековието, и най-вече през бароковата епоха, това са били ястия, предназначени не за консумация, а за украса на масите и за смайване на гостите по време на банкети в аристократичните дворове. Предпочитани изложбени ястия са били различни животни — особено лебедите и пауните — сервирани в естествената им форма и изглеждащи като живи, въпреки че са били печени. Изкуството на готвача се е състояло в това, да придаде на птиците/животните първоначалния им вид. —
44
Най-голямото летище във Великобритания и най-натовареното в световен мащаб; построено е през 1946 година. —