В коридора зад мен се чуха гласове.
— Но защо тичате толкова бързо? Толкова ли не можете да оставите сестра си за пет минути сама?
Нямаше никаква грешка, това бе лейди Лавиния.
Втурнах се като светкавица в най-близката стая и се облегнах от вътрешната страна на вратата, за да си поема дълбоко въздух.
Глава 9
Помещението не беше тъмно, както очаквах, а се осветяваше от няколко свещи, които разкриваха шкаф за книги и бюро. Явно се бях озовала в нещо като кабинет.
И не бях сама.
На стола зад бюрото седеше Ракоци, а пред него се мъдреха чаша и две бутилки. Едната съдържаше искряща червеникава течност, приличаща на червено вино, а другата — крехка, тумбеста колба, която бе пълна със съмнителна мръсносива субстанция. Шпагата на барона лежеше напреки върху бюрото.
— Ама че бързо се получи — каза Ракоци и гласът му със силния източноевропейски акцент прозвуча малко неясно. — Тъкмо си пожелах да срещна ангел и ето че райската порта се отвори и ми бе изпратен най-миловидният ангел, който Раят може да предложи. Тази чудесна отвара тук надминава всичко, което някога съм опитвал.
— Вие не трябва ли… ъъъ… да бдите от сенките над нас или нещо такова? — попитах аз.
Почудих се дали не е по-добре да напусна помещението, въпреки опасността да попадна право в ръцете на Гидиън. Дори когато бе трезвен, Ракоци ми се струваше зловещ. Ала, изглежда, думите ми го накараха малко да се опомни. Той сбърчи чело.
— А, това сте вие! — рече той с все още неясен глас, но видимо по-малко щастлив. — Никакъв ангел, само едно глупаво момиченце. — С едно-единствено ловко движение, почти толкова бързо, колкото едно мое мигване, той бе грабнал колбата от бюрото и с нея се приближи към мен. Само един бог знаеше каква гадост имаше вътре, но изглежда, тя по никакъв начин не бе нарушила способността му да се движи. — Но едно много красиво, глупаво момиченце. — Той вече толкова се беше приближил, че дъхът му ме облъхна. Миришеше на вино и още нещо натрапчиво, непознато. Със свободната си ръка погали бузата ми, а после прокара грубия си палец по долната ми устна. Бях се смразила от ужас. — Обзалагам се, че тези устни никога не са извършвали нещо забранено, нали? Една глътка от чудодейната отвара на Олкот ще промени това.
— Не, благодаря. — Проврях се под ръката му и се запрепъвах през стаята. Не, благодаря, ама че съм възпитана! Оставаше само да му направя и реверанс! — Да не сте посмели да се приближите до мен с тази отвара! — опитах да прозвуча малко по-енергично.
Но преди да успея да направя още една крачка — в главата ми се въртеше неопределената идея да скоча през прозореца — Ракоци отново беше изникнал до мен и ме притискаше към бюрото. Беше толкова по-силен от мен, че дори не забелязваше съпротивата ми.
— Шшт, не се страхувай, малката ми, обещавам ти, че ще ти хареса. — Корковата тапа издаде глух звук, когато той я издърпа от малката колба. После насила наклони главата ми назад. — Пий!
Стиснах устни и се опитах да го отблъсна. Със същия успех можех да се опитам да преместя планина. Отчаяна, започнах да си припомням малкото, което бях чувала за разни хватки за самоотбрана — познанията на Шарлот по Крав Мага сега щяха да са от голяма полза. Когато шишето доближи устните ми и в носа ми нахлу острата миризма на течността, най-сетне ми хрумна спасителна идея. Измъкнах един фуркет от прическата си и го забих, колкото можах по-силно, в ръката на мъжа, в която бе колбата.
В същото време вратата се разтвори със замах и чух как Гидиън извика:
— Веднага я пуснете, Ракоци!
Впоследствие осъзнах, че щеше да е по-умно да бях забила фуркета в окото му или поне във врата му — убождането по ръката му го разсея само за няколко секунди и въпреки че фибата остана да стърчи в плътта му, той дори не изпусна колбата. Но разхлаби желязната си хватка и се обърна. Гидиън, който стоеше на прага заедно с лейди Лавиния, го гледаше изумено.