— Какво правите, по дяволите?
— Нищо особено. Само исках да помогна на това момиченце да се сдобие с малко повече… възвишеност! — Ракоци отметна глава назад и се изсмя пресипнало. — Ще се осмелите ли да опитате една глътка? Уверявам ви, ще ви връхлетят напълно непознати чувства!
Възползвах се от възможността да се освободя от хватката му.
— Добре ли си? — попита ме Гидиън и ме огледа загрижено, а в това време лейди Лавиния се притисна страхливо към ръката му.
Не е за вярване! Вероятно двамата просто са си търсели стая, в която на спокойствие да се натискат, докато в същото време Ракоци се канеше да налее в гърлото ми кой знае какви наркотици, за да прави кой знае какво с мен. А сега на всичкото отгоре трябваше и да съм благодарна, че мръсникът и лейди Гърдите-чудо са си били избрали точно тази стая.
— Отлично! — изръмжах и скръстих ръце, за да не забележи някой как треперят.
Ракоци продължаваше да се смее, отпи голяма глътка от колбата и после енергично я запуши с тапата.
— Графът знае ли, че вместо да се посветите на задълженията си, се забавлявате тук на спокойствие, експериментирайки с дрога? — попита Гидиън с леден глас. — Нямахте ли други задачи за тази вечер?
Ракоци залитна леко. Изумен, сякаш я забелязваше едва сега, той погледна фуркета, забит в ръката му, издърпа го рязко и облиза кръвта, подобно на някой хищник.
— Черният леопард може да се справи с всяка задача, по всяко време! — заяви той, хвана главата си, залитайки заобиколи бюрото и тромаво се отпусна в стола. — Обаче тази отвара действително изглежда… — измърмори той, а после главата му се килна напред и с трясък се строполи върху бюрото.
Потръпвайки, лейди Лавиния потърси опора в рамото на моя мним брат.
— Да не би той да е…
— Да се надяваме, че не е. — Гидиън пристъпи към бюрото, взе колбата и я повдигна на светлината. После махна тапата, за да помирише съдържанието й. — Нямам представа какво е това, но след като събори дори и Ракоци толкова бързо… — отново остави колбата, — бас ловя, че е опиум. Явно не му е понесъл, в комбинация с другите му наркотици и алкохола.
Да, това беше очевидно. Мъжът лежеше като умрял, не се чуваше дори дъхът му.
— Може би му го е дал някой, който не е искал тази вечер той да е в съзнание — предположих, все още скръстила ръце пред гърдите си. — Има ли пулс?
И сама бих проверила, но нямах сили да се приближа до Ракоци. Едва се държах на краката си, толкова силно треперех.
— Гуен? Наистина ли си добре? — попита Гидиън и ме погледна, смръщил чело.
Не ми е приятно да си го призная, но в този момент с най-голямо удоволствие бих се хвърлила в прегръдките му и бих се наревала на спокойствие. Но той не изглеждаше така, сякаш гори от желание да ме прегърне и утеши, дори тъкмо обратното. Когато кимнах колебливо, грубо ми се скара.
— Какво, по дяволите, търсеше тук? — Посочи безжизнения Ракоци. — Можеше да те сполети абсолютно същото!
Междувременно дори зъбите ми бяха започнали да тракат, поради което почти не можех да говоря.
— Изобщо не знаех, че… — подех заеквайки, но Лавиния, подобно на някоя много голяма, много зелена лепка, която продължаваше да стои вкопчена в Гидиън, ме прекъсна.
Тя определено беше от онези жени, които не можеха да понасят някой друг да е център на внимание.
— Смъртта — прошепна тя драматично и погледна ококорено към „брат ми“. — Усетих дъха й, когато прекрачих стаята. Моля те… — клепките й запърхаха. — Дръж ме здраво…
Не можех да повярвам — тя просто припадна! Без каквато и да било причина. И то естествено, много елегантно, право в ръцете на Гидиън. Поради някаква причина ужасно се вбесих, че той я хвана — толкова побеснях, че дори забравих треперенето на тялото ми и тракането на зъбите ми. Но в същото време — сякаш рязката смяна на емоциите в мен не бе достатъчно рязка — усетих как очите ми се напълниха със сълзи. О, по дяволите, да припаднеш, определено беше най-доброто решение. Само дето, разбира се, мен никой нямаше да ме хване.
В този миг мъртвият Ракоци каза с глас, който като нищо можеше да идва и от отвъдното, толкова дрезгаво и глухо прозвуча:
— Dosis sola venenum facit.[47] He се притеснявайте, чер гологан не се губи.
Лавиния (бях решила, че от сега нататък за мен тя не е никаква дама повече) изписка уплашено и отвори очи, зяпайки Ракоци. Но явно тогава си спомни, че все пак е припаднала, и с трогателна въздишка отново се отпусна в ръцете на Гидиън.