Без да го удостои повече с поглед, Гидиън му обърна гръб и се хвърли до мен на пода. Тоест до тялото ми — аз самата продължавах да се рея безполезно във въздуха.
— Гуендолин! О, боже! Гуени! Моля те, недей!
Той притисна юмрук към мястото под гърдите ми, където шпагата бе оставила съвсем малка дупчица в роклята ми.
— Късно е! — ехтеше гласът на Дарт Вейдър. — Не виждате ли, че животът се просмуква от нея?
— Тя ще умре, не можете да промените това! — извика и лорд Аластър от мястото си на стената, стараещ се да не мърда закованата си ръка. Кръвта му капеше и образуваше малка локва до краката му. — Аз пронизах демоничното й сърце.
— Затваряйте си устата! — кресна му Гидиън, който вече бе поставил и двете си ръце върху раната и я натискаше, влагайки цялата тежест на тялото си. — Няма да допусна да й изтече кръвта! Само ако успеем навреме… — Той изхлипа отчаяно. — Не можеш да умреш, Гуени, чуваш ли!
Гърдите ми все още се надигаха и спускаха, а кожата ми бе покрита с мънички капчици пот, но не беше изключено Дарт Вейдър и лорд Аластър да имаха право. В крайна сметка нали вече летях като блестяща прашинка из въздуха, а върху лицето ми там долу не се забелязваше и най-малката следа от руменина. Дори устните ми бяха посивели.
Сега вече по лицето на Гидиън се стичаха истински сълзи. Продължаваше с все сила да притиска ръце към раната ми.
— Остани при мен, Гуени, остани при мен… — шепнеше той.
Изведнъж вече нищо не виждах, но затова пък отново усещах твърдия под отдолу под мен, тъпата болка в стомаха и цялата тежест на тялото ми. Поех си шумно дъх със съзнанието, че няма да имам сили за следваща глътка въздух. Исках да отворя очи, за да погледна за последен път любимия си, но не успях.
— Обичам те, Гуени, моля те не ме оставяй! — това бяха последните му думи, които чух, преди да бъда погълната от една безкрайна бездна.
Мъртви обекти от всякакъв вид и материя може безпроблемно да бъдат транспортирани във времето, и то в двете посоки. Главно условие: в момента на транспортирането обектът не трябва да е в контакт с нищо и никого, освен с транспортиращия го пътуващ във времето.
Най-големият досега трансфериран във времето предмет е маса с дължина четири метра, която близнаците Де Вилърс са пренесли от 1805 година в 1900-та и са върнали обратно (вж. том 4, глава 5, Експерименти и емпирични изследвания, стр. 188).
Растения, части от растения, както и всякакъв вид живи организми не може да бъдат транспортирани, защото пътуването във времето унищожава структурата на клетките им, респективно напълно ги разтваря, както бе доказано в множество опити с водорасли, различни разсади, чехълчета, мокрици и медузи (вж. том 4, глава 3, Експерименти и емпирични изследвания, стр. 194).
Транспортирането на обекти, освен под строг надзор или с опитни цели, е абсолютно забранено.
Глава 10
— Тя ми се струва странно позната — чух някой да казва.
Съвсем ясно различих надменния тон на Джеймс.
— Ама, разбира се, дървена главо! — отговори друг глас, който не можеше да принадлежи на никой друг, освен на Ксемериус. — Това е Гуендолин, но без униформата, а и носи грамаданска перука.
— Не съм ти позволил да разговаряш с мен, невъзпитана котко!
Също като при някое радио, на което бавно бива усилен звукът, сега до мен достигнаха и други шумове и развълнувани гласове. Аз продължавах да лежа по гръб. Ужасната тежест в гърдите ми бе изчезнала, също както и тъпата болка в долната част на корема.
Бях ли се превърнала в призрак, също като Джеймс?
Корсажът ми бе разпран, издавайки грозен шум, и платът бе дръпнат настрани.
— Той улучи аортата — чух Гидиън да казва, напълно отчаян. — Опитах се да спра кървенето, но… продължи прекалено дълго.
Студени ръце опипаха горната част на тялото ми и докоснаха едно болезнено място вляво под ребрата ми, след което доктор Уайт каза облекчено:
— Та това е само една повърхността порезна рана. Господи, как само ме уплаши!
— Какво? Не е възможно, тя…
— Шпагата само е одраскала кожата й. Виждаш ли? Явно корсетът на мадам Росини е свършил добра работа. Aorta abdominalis[48], за бога, Гидиън, на какво ви учат в университета? За миг наистина ти повярвах. — Доктор Уайт притисна пръсти към шията ми. — Пулсът й също е стабилен.
— Тя добре ли е?
— Какво точно се случи?
— Как е успял лорд Аластър да й причини това?