— Все пак е заключено. Пег струва ми се каза, че е отворено — чу се женски глас.
— Не, Уогъл каза това.
— Уогъл прекалява. Колко неприятно, ще трябва да се върнем за ключа — рече другото момиче.
Джеймс чу стъпките им да се отдалечават. Пое си дълбоко дъх. С отчаяна бързина навлече останалите си дрехи. Две минути по-късно той се разхождаше нехайно по брега с почти агресивна невинност. Грейс и момичетата Сопуърт се присъединиха към него на плажа четвърт час по-късно. Останалата част от сутринта мина приятно в хвърляне на камъчета, писане по пясъка и леки закачки. После Клод погледна часовника си и отбеляза:
— Вече е обяд. По-добре да се връщаме.
— Ужасно съм гладна — заяви Алис Сопуърт.
Всички останали момичета казаха, че и те са ужасно гладни.
— Идваш ли, Джеймс? — попита Грейс.
Без съмнение, Джеймс беше извънредно докачлив. Предпочете да се обиди от тона й.
— Не, ако дрехите ми не са достатъчно добри за теб. Може би след като си толкова взискателна, е по-добре да не идвам — рече горчиво той.
Тонът му трябваше да подскаже на Грейс каква реакция очаква той от нея — да го убеди, че това няма значение, но океанският въздух й се отразяваше неблагоприятно и тя просто отвърна:
— Много добре. Както искаш. В такъв случай ще се видим след обяд.
Джеймс остана втрещен.
— Добре! — рече той, гледайки след отдалечаващата се група. — Добре…
Закрачи унило към града. В Кимптън-он-сии има два ресторанта и в двата е горещо, шумно и претъпкано. Отново положението беше същото, както и със съблекалните, Джеймс трябваше да чака реда си. Наложи се да чака и повече, тъй като една безскрупулна госпожа, която току-що бе дошла, го изпревари, когато се появи свободно място. Най-после седна на малка масичка. Точно до лявото му ухо три зле подстригани девойки пееха доста фалшиво мотив от една италианска опера. За щастие Джеймс не беше музикален. С безразличие изучи менюто. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете.
„Каквото и да си поръчам — помисли си той, — със сигурност ще се е свършило. Такъв ми е късмета.“ Дясната му ръка, изучавайки глъбините на джоба му докосна непознат предмет. Беше нещо като камък, голям объл камък.
„За какво по дяволите съм пъхнал камък в джоба си“ — помисли си Джеймс.
Обхвана го с длан. Към него се приближи сервитьорка.
— Пържена камбала и пържени картофи, моля — поръча Джеймс.
— Пържената камбала свърши — промърмори сервитьорката с поглед, мечтателно отправен към тавана.
— Тогава ще си взема говеждо с къри — рече Джеймс.
— Говеждото с къри свърши.
— Има ли нещо от това меню, което не се е свършило? — поиска да узнае Джеймс.
Сервитьорката изглеждаше обидена и постави бледосив показалец там, където пишеше овнешка яхния. Джеймс се остави на неизбежното и поръча овнешка яхния. Все още преизпълнен с възмущение от работата на ресторантите, извади ръката си от джоба, като продължаваше да държи камъка в нея. Разтваряйки пръстите си, погледна разсеяно към предмета в дланта си. Тогава, изведнъж, всички по-малки проблеми изчезнаха от съзнанието му и той се втренчи с широко отворени очи. Това, което държеше, не беше камък, а — едва ли би могъл да се съмнява в това — смарагд, огромен зелен смарагд. Джеймс се взираше в него, обзет от ужас. Не, не може да е смарагд, трябва да е цветно стъкло. Не би могло да има смарагд с такива размери, освен ако — напечатаните думи затанцуваха пред очите на Джеймс: „Раджата на Марапутна — необикновен смарагд с големина на гълъбово яйце.“ Дали беше… можеше ли да е… този смарагд, който гледаше сега? Сервитьорката се върна с овнешката яхния и Джеймс инстинктивно стисна пръстите си. Нагоре и надолу по гръбнака му се гонеха студени тръпки. Имаше чувството, че се намира пред ужасна дилема. Ако това е смарагда… но той ли е? Можеше ли да бъде? Разтвори пръсти и нетърпеливо надникна. Джеймс не беше познавач на скъпоценните камъни, но дълбочината и сиянието на този го убедиха, че е истински. Постави двата си лакътя на масата и се наведе напред, загледан с невиждащи очи в овнешката яхния, която бавно изстиваше в блюдото пред него. Трябваше да го измисли. Ако това беше смарагда на раджата, какво щеше да прави с него? Думата „полиция“ просветна в съзнанието му. Ако човек намери нещо ценно, той го носи в полицейския участък. Джеймс беше възпитан да действа съгласно тази аксиома.